Празнота. Пуста празнота. Напоследък това е, което ме е налегнало и ме изпълва част по част.
Уморен съм. Чувствам се като някакъв рицар на печалния образ, който се бори с вятърните мелници и накрая…. накрая само се е борил, без да е постигнал нещо. А цялата тая борба – уви винаги и само се води индивидуално, сам. Всъщност май ми по-добре да съм си сам. От една страна е добре да знаеш, че само и единствено ти си си виновен/отговорен за добрите или лошите неща, които ти се случват. От друга ти става едно празно, че няма кой да ти удари едно рамо.
Мразя празниците! Или поне напоследък почнах да ги намразвам. Градът опустява. Празнотата по улиците тогава си има и чар – едно спокойствие настъпва, но е някакво призначно някакси. Да, няма я цялата селения (което е адски добре), но изчезват и онези които правя живота по-колоритен, и най-вече може би онези, за които съм си мислел, че са важни.
Последните няколко дни установих, че почти нямам приятели – в онзи смисъл на приятел като човек, на който му пука за теб. С 1-2 изключения имам хора, на които съм им необходим за разни неща и които ме търсят само тогава. Не че в днешния свят всички не сме егости – сме – но по детски и наивно все съм вярвал, че не е така. Е, и това се пречупи в момент и се запълни с празнота.
Между другото душата е доста устойчиво нещо. Подлагаш го на тормоз, изпразваш го от съдържание и то продължава да ти служи, като че ли е някаква бездънна черна дупка, която никога не може да бъде празна.
Седя си с температура сега, размишлявам и май е време да спра с размишленията. В крайна сметка – каквото и да става, контролът върху случването е доста ограничен и трябва да се ограничават площите из душата, които могат да бъдат изпълнени с празнота.
снимка на публикацията от socmus.com