Е, днешният пътепис ще ни припомни (на някои само ;) младините, а на другите може да им покаже, къде да могат да побързат да идат, докато има гювеч, колкото и вулгарно да звучи ;) Приказна Куба, приятно четене:    

Куба: Вива ла револусион ...

но само сексуалната

И аз съм от онези, израстнали през комунизма. И аз знам какво е да чакаме с часове за мандарини, да имаме режим на тока и водата, да имаме еднакви холови гарнитури, с еднакви килими и еднакви коли. В училищата да сме всички с еднакви дрехи, с еднакви връзки (според възрастта) и "чавдарчето е примерно дете. Играе, пише, учи се, чете!" Мислех, че поназнайвам това онова за "развития социализъм". Грешал съм.

Куба на живо е шамар.

Нещо между спомени от детството (я това го знам бе, мене жокер ми не требе), чистата форма на нямането (Петрова, пуснали са праскови!) и Рай за туристите и хората, разполагащи с пари (куче касичка... крокодилче химикалка... дребни удоволствия за населението).

Първите ми часове в Хавана

ме връщат в онези моменти, които единствено ми липсват от времето на режима: децата по улиците, врявата и сплотеността. Някак всичко е едно. Задавам въпрос, не ме разбират. Но не вдигат рамене и не подминават. Започват да викат, докато не се появи някой, който ме разбира. След като са разбрали какво питам, започва ново съвещание, карат се, в разговора се намесват и хората по терасите. Минута по-късно вярвам, че цялото каре е заето само с моя проблем. Отговарят ми, тръгвам и дълго чувам зад себе си пожелания за успех. Готино е.

Следаващото усещане е за филм.

Неестествена мешавица между застинали кадри от 50-те и тениски NIKE. Сгради на няколко века, коли и хора от старите мафиотски филми, между тях шетат чавдарчета и пионерчета.

            Абсолютна липса на реклами, но пък предозиране с лозунги и рисунки на Фидел и Че. Patria o muerte! Ненаподобяваща нищо смесица на епохи. Живеем в къща с няколко спални, дневна с ръчно правени люлеещи се столове, зверски красиви канапета, петметрови тавани, тежки маси и... метрова плазма. В сградата, която е срещу нас на улицата, има една огромна стая почти без мебели, с една луминесцентна лампа. Малък телевизор работи през цялото време (докато има телевизия), около него шетат поне петнайсет човека, куче, няколко кокошки и още едно, непознато за мен животно. Сградите са строени в т.нар. колониален стил и са безумни. Всяка е малък замък с огромна дневна, прозорци до земята и няколко спални. Малки вътрешни дворчета допускат дневната светлина навсякъде, и всичко е строено с респектиращ вкус. Някога.

Днес нищо не се подържа.

Срути ли се някоя сграда, просто се оставя. На всяка улица има по няколко, на които само фасадата напомня за величие, а през зейналите капаци се вижда небе. На няколко пъти ми се отдава възможност да погледна в домовете на кубинците и нищетата е стряскаща. Като турист посещавам кафетата и ресторантите, където се плаща във валута за туристи. И ми се струва евтино. Една сутрин си купувам кафе от кафене за местни. Вземат ми точно 25 пъти по-евтино. Започвам да разпитвам и ми казват, че средната заплата тук е малко повече от един хубав обяд в ресторант за туристи. За мен относително евтин обяд. Месечната заплата.

  Продължавам да разпитвам и

навлизам все повече в света на "социализма".

Понеже най-голямото перо в бюджета на Куба е туризма, се прави всичко "чужденците" да оставят максимума тук. Но и им предлагат много повече, отколкото предлагат на обикновения кубинец. Ние имаме постоянен достъп до "екстри" като ток и вода. Те не. В старият град водата се носи с цистерни и се качва в резервоари на покрива. Някои къщи нямат резервоари. В едната къща стана някаква авария и водата спря. Веднага се опитаха да ни намерят друга. Не правиха драми, домакинята беше убедена, че до след обяд ще има вода, но се усмихваше докато се изнасяхме. Страшно много хора преживяват покрай туристите и системата на бакшишите е на по-високо ниво от всичко, което съм виждал. Неписаните правила са повече от писаните, корупцията е неимоверна, а черният пазар е по-развит и зареден от осветения.  

  Записваме

еднодневна екскурзия до долините Винялес

Понеже пътувам с 5 мацки, едната от които е петгодишната ми дъщеря, екскурзоводът на майтап ни представя като "българско семейство". Смиламе се от смях и темата остава до края на престоя ни в Куба. Водят ни на някакво място където с огромни скални рисунки е разказана историята на острова, хлапенце язди кон (возене на кон- check), ние сърбаме Мохито, а една датчанка се приближава плахо и ме пита дали всички наистина сме семейство. Какви ли черни картини за бъдещето на Европа са минавали през главата на женицата като ни гледа? Изумен съм. Тя настоява за отговор. Пита ме коя е жена ми. "Тази", соча дъщеря ми, "останалите са тъщата и сестрите й". Още един глас срещу влизането на България в Шенген.

Посещаваме фабрики за ром и за пури.

Изглежда нищо не се е променило от основававането на фабриките до днес. Ромът се бутилира в малка стаичка от една машина и няколко човека, а стените са заети от Фидел, Че и viva la revolucion! В производството на пури явно единствената иновация са пластмасовите мостри за размера на пурите. Редове с работници и работнички, навиващи всичко на ръка и зали с лелки, сортиращи листата. Според екскурзовода това са най-евтините места за пазаруване. Но пред фабриките чакат местни, които ме канят в домовете си и ми продават кутия пури Cohiba няколко пъти по-евтино от фабриката отсреща. Не им вярвам за качеството, но с нас пътува и един иранец, който тества и одобрява. Убеден е че не са менте и купува няколко кутии. Иранецът и кубинците намират някакъв общ език, псуват режимите в държавите си, смеят се на "тъпите туристи", които купуват от магазина на фабриката и за капак получавам още отстъпка в цената. А персът получава и телефонен номер на братовчед в Хавана, който може да достави всичко.

Обикаляме някакви села на стотина километра от Хавана.

На магистралата има повече стопаджии и каруци от коли, междуградските автобуси (за местните) са камиони с преработени каросерии, а на няколко пъти засичаме "училищни" каруци, натоврени с пионерчета да шетат между селцата. Навсякъде има животни, дори по магистралата, а земята се обработва с рало, дърпано от чифтове волове. Виждаме някакви идилични картини от фермички, където хората и животните живеят заедно, децата тичат из полята, над тях се реят орли. В една сушилня за тютюн ми свиват и подаряват пура. Същата с етикет струва около 6 долара.

Навлизаме в долините Винялес.

Безкрайна равнина, в която без ред са разпиляни стръмни възвишения. В повечето има пещери, населвани в миналото от първите заселници на острова. Пресичаме една пещера. Първата половина вървим пеша, а после лодка ни отвежда до отсрещният изход. Там естествено има бар, където виждаме как се произвежда захар. Позволяват ми да смачкам няколко стъбла захарна тръстика и да опитам сладкият сок. Може и да звучи тъпо, но понеже бях чел доста за историята на Куба, сокът имаше вкус на робска пот. В друго село е живял Хемингуей. Няколко кафета, ресторантът, където често е отсядал и останалото- разруха. Посещаваме къщата му, превърната в музей, и съм смаян от лукса. До басейна му е и лодката "Pilar". Някак една обиколка сред луксозното минало на Хавана създава прекрасна представа какъв е бил животът на богатите преди и колко различни са представите за лукс днес.

В Хавана днес и музиката е осакатена.

Стотици оркестри свирят по ресторантите и кафетата, всякакви комбинации от музикални инструменти. Едната вечер ритъмът се държи на горна челюст от череп на животно, като музикантът движи една пръчка по зъбите. Но след няколко дни осъзнаваме, че репертоарът са около 20 песни, като три от тях (Comendante Che Guevara, Quesas и Quadro el tula) се повтарят поне по няколко пъти. Колкото и да е романтично, различно и впечатляващо, няколко дни в Хавана стигат. Вървя по улиците и вече сградите, хората, колите и атмосферата не ме впечетляват. Свикнал съм, приел съм го. По-дълго се застояват само почитателите на "тематичния туризъм". За тях може да се напише много. Странната смесица на расите тук е създала наистина невероятни тела, а добре развитата здравна система е свела риска от заболяване до минимум. Флиртуването и сексът не са теми табу, както в Европа и за мен бе наистина изненада да науча, че броят на жените, посещаващи Хавана за секс-туризъм, с нищо не отстъпва на броя на мъжете. На няколко пъти се смеем, че сексуалната революция тук е доста по-успешна от тази на Кастро.

Viva la Revolucion!

 

Към следващият град, Сиенфуегос, пътуваме с автобус.

И пристигаме в Рая. На края на града има полуостров, широк 50 метра и къщата ни е на края му. Слънцето залязва над морето от едната страна и изгрява над морето от другата. Най-романтичното място, на което съм стъпвал. Тераси над морето, коктейли на понтон над вълните. Къща, която не те пуска да разгледаш града. За капак домакини, чиито ястия би трябвало да са в готварските книги. Плувам със вечерните коктейли, плувам на закуска и вече знам в каква къща бих желал да живея. Признавам си, заминавам с нежелание.

    Този път пътуваме към Тринидад с Буик Спесиал, 58-ма година. Пътят минава в песни и за първи път сме далеч от морето. На 10 километра.

Тринидад

е малко градче, миришещо на история и бъкано с туристи. Пресичаме го няколко пъти за часове и гледаме пореден концерт на площада. На другият ден сме преситени от града и тръгваме пеша за резервата на няколко километра. Тръгвам по бански, защото знам, че в резервата има водопад, под който може да се плува. Това се оказва крайно правилен ход, защото водопадът ни посреща в средата на пътя под формата на прекрасен тропически дъжд. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Тринидад"][/caption]     Стигаме ресторанта на входа абсолютно подгизнали с желание единствено за ром и чай. Ром има, но чай не предлагат. На жената зад тезгяха и идва безумната идея да ни даде гореща вода и листа от мента, които използват, за да правят мохито. Пием невероятен ароматен грог. Предлагат ни да се приберем с камиона-автобус, който минава да събере персонала. Приемаме с радост. Возене в каросерия на камион- check.

    Вечерта, следвайки съвети на барман,

попадаме в бар с жива музика и програма

Групата не ме впечатлява с нищо, но след нея излизат двайсетина танцьори. Правят невероятно интро и следват автентични робски танци. Ступор. Не съм го смятал за възможно, но гледах разкази. Безкрайно енергични движения, виещи се тела и ясната представа за мъки, бичуване, желание за свобода и секс... много секс. На другият ден потегляме отново. Този път за един остров на Атлантическия океан-

остров Кайо Гийермо (cayo gillermo).

Поредно пазарене за транспорт и седим в Шевролет Бел Еър, 54-та. Толкова е шумно, че трябва да си крещим, но пътуваме. През средата на 80-те кубинското правителство решава да свърже няколко малки острова с Каймана (както наричат основният остров на Куба) и строи няколко шосета. Не мостове, а диги. Което се отразява на миграцията на някои видове риби и едва преди няколко години започват ремонти, за да прокопаят тунели в дигите. Което пък се струва прекрасна идея на пеликаните, които чакат от другата страна. Дигата, по която се возим, е дълга около 35 километра и свързва Куба с остров на име Кайо Коко. от него няколкокилометрова улица стига до нашето малко островче, което е известно с популацията на розово фламинго. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] За втори път попадам като клиент на all inclusive хотел и двата дни, които прекарваме там, посвещавам на тестването на коктейли. Отъпквам си пътека между бара и плажа и откривам значението на израза "лазурно море". Цветовете са невероятни, пясъкът е възможно най-бялото бяло, водата варира от светло зелено до тъмно синьо, а палмите и сламените чадъри придават някаква безумно романтична нотка. В хотела единият от сервитьорите е завършил ВИАС през 90-та и говори доста сносен български. Каня го на коктейл след работа и го разпитвам за годините след завършването и завръщането му в Куба. Според туристическата ми книжка за тук това са най-трудните години за населението от Революцията. До 89-та СССР и сателитите единствено не спазват ембаргото на САЩ и изкупуват захарта на Куба над пазарната цена и им доставят петрол на по-ниски цени от пазарните. След разпада на Съюза, икономиката на Куба изчезва. Не се свива бавно, не запада малко по малко. Изчезва. Над 90% от търговията спира да съществува за седмици. Американското ембарго се стоварва върху страната и следват месеци и години на непозната нищета. Разказът звучи приблизително така: "Майка ми заменила колелото на брат ми за малко храна, за да ме посрещне. Аз имах малко пари, които бяха най-голямото богатство в селото, но никой не ги искаше и бяха неизползваеми. Скоро си намерих работа, която беше престижна, но парите не стигаха за храна. Докато не дойдоха многото туристи да имаш нещо различно от ориз и захар за ядене, беше по-рядко срещано от да имаш кола." После бърза да хване автобуса за персонала. Карат ги всяка вечер и сутрин на основния остров (около 60 км в посока), защото не им е позволено да спят при туристите. Живеят в няколко блокчета в средата на нищото. Предлагам да му налея няколко коктейла в бутилка, той ме моли за кафе. "Да имам за закуска. Имам пари, но около общежитията ни не предлагат и няма къде да си купим." Отново в Хавана. По план трябва да станем в 4, но естествено се успиваме и само фактът, че автобусът закъснява, спасява плановете ни. Стигаме на някакво летище, от където с малък витлов самолет летим за

остров Кайо Ларго в Карибско море

Пристигаме за закуска и хващаме един доста раздрънкан туристически автовлак до два плажа, които са сред най-хубавите в Куба.

      За тези места няма много думи. Трябва да се видят. Следобеден сън под палма, безкрайно киснене във водата и раходки по плажове от картички. Чувствам се като скочил в туристически каталог, но без тълпите от туристи. Последното влакче е в 5, затова вземам моторче под наем и вечеряме на плажа сами. Картината, с която ще се опитам да запомня Куба. [caption id="" align="aligncenter" width="525" caption="Рай?"][/caption]      Автор: Димитър (Бапха) Снимки: авторът   Други разкази свързани с Карибско море– на картата: