Джак Уайт е цял самостоятелен жанр. Отпечатъците му са по всичко, което някога е записвал или продуцирал. Ето защо е толкова трудно Blunderbuss да не бъде сравняван с предишни негови проекти. Най-много се доближава до Get Behind Me Satan на The White Stripes, но най-вече звучи като техен седми студиен албум, включващ елементи от The Raconteurs и The Dead Weather, и пречупен през призмата на един нов Джак.
Ако оставим сравненията и историята му настрана обаче, албумът е един доста силен дебют – има моменти, в които изненадващо пианото преобладава, оставяйки китарните рифове на заден фон, но като цяло Уайт балансира добре между пианото, електрическата и акустичната китара.
Интрото на отварящото парче - Missing Pieces, загатва, че пианото ще бъде ключово.
I’m Shakin’ и Hip (Eponymous) Poor Boy несъмнено са най-набиващите се в главата. Първото всъщност е кавър, което може би донякъде обяснява и фънк-r’n'b-джайв усещането (оригиналът е на Little Willie John), a второто звучи почти като написно за саундтрак на анимационен филм.
Двата сингъла (Love Interruption и Sixteen Saltines) пък са представителна извадка за посоките, в които отива албумът – акустични акорди vs. мръсни рифове на електрическата китара. От акустичната страна намираме и заглавната Blunderbuss.
Джак казва, че е искал да обърка публиката си с Hypocritical Kiss – “Когато пишеш песни, ти избираш кой да разказва историята – може да бъде в първо лице, в трето, мъж или жена.”
Weep Themselves to Sleep е едно от най-добрите парчета на Уайт изобщо, а Freedom at 21, със свръхдозата барабани, си играе с главата ти все едно е топка за тенис.
Финалната Take Me With You When You Go е композиционно непредвидима и е най-добрият пример за вече споменатия баланс.
Василена Крумова