При комунизма практически нямаше кучешки проблем. Не че ги избиваха, а нямаше толкова домашни кучета. Да имаш куче беше нещо странно, някакво отклонение от всеобщата норма. Белег на вид ексцентричност, вид артистизъм, на който не се гледаше с много добро око. Нещо като брадите и дългите коси. Приличният човек нямаше брада и дълга коса. Някъде това беше и почти официално правило - в Юридическия факултет на Софийския университет студент с брада или с по-длъжка коса често не го пускаха на изпит.
С гледането на кучета бе нещо подобно. Даже имаше и официално основание - единственият нормативен акт оатносно тях бе една остаряла наредба от 1951 г. (NB!), според която в градовете бе забранено да се гледат кучета. Имаше и някакви полуофициални нареждания, че ако съседите се оплачат, че гледаш куче, трябва да го махнеш.
Кучкарите по кварталите се познавахме всеки с всеки. Всъщност не по квартали, а по градинки. Примерно знаехме се тези, които разхождахме кучетата си в Докторската градинка; или пък в парка Заимов. Ние, кучкарите, както ни наричаха, имахме особени отношения на солидарност помежду си, полуконспиративни-полумасонски. Като братство някакво. Поздравявахме се винаги, събиеахме се на групички и докато кучетата си играеха, споделяхме новости около питомците си. Сега дори не мога да изброя колко кучкари и кучета се разхождат в Докторската, а тогава знаех всички по лице и по име на кучето. Когато говорехме един за друг, често се наричахме не по имена, а "стопанинът на еди-кого си", примерно "стопанинът на Цезар", "стопанката на Лиза".
Социално-икономическата среда не предвиждаше кучета. Нямаше магазини за кучешки храни и изобщо гранулирани храни,обикновено се купуваше от пазара карантия или евтино месо, вареше се и след това се намачкваше с хляб за по-икономичено.Да, тогава по пазара имаше карантия - бъбреци, черен дроб, сърца, черва и т.н., имаше също свински уши, свински крачета. С идването на демокрацията изчезнаха. Защото започнаха да ги влагат в колбасите.
Нямаше ветеринарни кабинети. Имаше една единствена държавна клиника в Горубляне и пътешествието дотам бе епично. Но пък шофьорите на такси бяха много по-отзивчиви от днешните. Сега е почти невъзможно да намериш шофьор, съгласен да те вози с кучето, а тогава срещу малко по-голямо заплащане всеки се съгласяваше.
Хората тогава си обичаха с искрена любов кучетата, нямаше го днешното масово разпространено взимчане на куче поради снобизъм, мода и самоизтъкване.И съответно го нямаше днешното безотговорно и жестоко изхвърляне на любимеца, когато му се наситиш или му мине модата. Ако си загубиш кучето, беше много по-вероятно от сега да го намериш или добри хора да го приберат и да те търсят. Кучето беше любов и посветеност. Нямаше зоомагазини, от които да си купиш, взимаше се от други кучкари. И породите бяха много по-малко. Най-разпространени бяха немските овчарки, боксерите, ирландските и английските сетери, кокершпаньолите. Разбира се, вечните болонки, чат-пат някой пудел, дакел и пекинез.Срещаха се догове и ерделтериери. Породи като булдог, чихуахуа . бяха рядкост, да има-няма по един в дадена градинка.
Интересно беше отношението на хората към нас, кучкарите. Някаква леко настръхнала доброжелателност. Защото както казах, кучето бе белег на отклонение от средностатистическата норма на комунистическия ред. Ако артист, писател, художник, поет има куче - гледаше се с разбиране като на присъща артистична ексцентричност. Но ако не си от привилегированата при комунизма каста на художествената интелигенция, се възприемаше неодобрително. За общественото отношение е показателна непредставителната статистика на кооперацията, в която живея. От 20-тина семейства само аз имах куче при комунизма. Като дойде демокрацията още 4 семейства се сдобиха с любимец.
Една характерна особеност в отношението на немного образованата и културна прослойка на населението бе високоизреченият коментар като те срещнат в гладинката "едно дете защо не гледаш, куче повела?!" или откровено селското отношение "И за какво ти е, не е крава да дава мляко, не е овца или кокошка". Казвам "селско" без грам недоброжелателност. Сеулското отношение към животните е природно и прагматично. Всяко животно в къщата си има предназначение - кокошката снася яйце, кравата дава мляко, а овцата - мляко и вълна, прасето се коли по Коледа, агнето - по Гергьовден, котката лови мишки, кучето пази двора. Кучето и котката не са домашни любимци, обичат ги, но те преди всичко са полезни с това, което правят и не им е мястото вътре в къщата.
Хората, родени на село, не можеха да разбират по каква причина можеш да държиш животно вкъщи. А София през 70-те и 80-те години се препълни с такива хора. В края на 60-те започна да се ръзгръща индустриализация, нарасна многократно масовата миграция от селото към града. В София се построиха много заводи, за които трябваше работна ръка, а тя можеше да дойде от селата. И в средата на 70-те започна строителството на комплексите. През 1974 г. направиха реконструкцията на Цариградско шосе (тогава булевард "Ленин"), за да поеме потока към започващата да се изгражда "Младост". Дотогава градът свършваше приблизително към сегашната Окръжна болница. "Люлин" започнаха да го изграждат към края на 70-те.
Селският корен на новите софиянци се виждаше буквално от вратата. В комплексите най-нормалното нещо беше пред вратите на апартаментите да са струпани обувки. Защото по селски обичай вкъщи се ходи бос, по терлици или по чехли. И фразата на приличие като влизаш на гости бе "Да се събувам ли?", на което бе съвсем нормално да ги отговорят "Да". В старата градска част на София това бе изключено.
Със заселването на тези огромни селски маси започна безумното замърсяване на столицата. Те нямаха и идея, че градът е общност и отговорността ти не свършва до входната врата. Апартаментите на новите граждани блестяха от чистота, но боклуците се изхвърляха от балконите. Първата вълна селяни, придошли в градовете в края на 50-те - началото на 60-те години бе белязана от масовото поставяне на табели "Не плюй!" и плювалници - метални цилиндри, в които новите граждани да плюят и храчат, вместо по тротоара. През 70-те срамните табелки и гнусните цириндри изчезнаха. Но не и люпенето на семки и плюенето на шлюпките с кеф където ти попадне.
Децата и внуците на тия нови граждани днес са отговорни за повечето бездомни кучета в София. Те ги взимат кучета заради модата или за фукня и когато им писне, ги изхвърлят, или ги заплождат беозговорно и изхвърлят бебетата. Ей такива са виновните за хилядите бездомни животинки. Загубили здравото селско отношение към добитъка, стоката, мачката и песа - но и не придобили градската кулутра на домашния любимец. Андрей Райчев имаше едно блестящо есе за мигранта - човекът без корени, изтръгнат от средата, която го е създала, и не намерил нова среда.За човека с неясни, нетрайни, разколебани ценности. Защото живеенето в град не те прави автоматично гражданин. "Гражданин" е преди всичко състояние на духа, за което са необходими поне две поколения.
Като имаме предвид, че през 1944 г. 76% от населението е било селско; че от останалите, живеещи в градовете, поне половината са придошли селяни; че следдеветосептемврийския терор обезглавява точно градското население - интелигенция, администрация, военни, полиция - е разбираемо, чу и днес градовете са изпълнени с полуселяни-полуграждани, съчетали най-лошото от двете култури.
![]()
С гледането на кучета бе нещо подобно. Даже имаше и официално основание - единственият нормативен акт оатносно тях бе една остаряла наредба от 1951 г. (NB!), според която в градовете бе забранено да се гледат кучета. Имаше и някакви полуофициални нареждания, че ако съседите се оплачат, че гледаш куче, трябва да го махнеш.
Кучкарите по кварталите се познавахме всеки с всеки. Всъщност не по квартали, а по градинки. Примерно знаехме се тези, които разхождахме кучетата си в Докторската градинка; или пък в парка Заимов. Ние, кучкарите, както ни наричаха, имахме особени отношения на солидарност помежду си, полуконспиративни-полумасонски. Като братство някакво. Поздравявахме се винаги, събиеахме се на групички и докато кучетата си играеха, споделяхме новости около питомците си. Сега дори не мога да изброя колко кучкари и кучета се разхождат в Докторската, а тогава знаех всички по лице и по име на кучето. Когато говорехме един за друг, често се наричахме не по имена, а "стопанинът на еди-кого си", примерно "стопанинът на Цезар", "стопанката на Лиза".
Социално-икономическата среда не предвиждаше кучета. Нямаше магазини за кучешки храни и изобщо гранулирани храни,обикновено се купуваше от пазара карантия или евтино месо, вареше се и след това се намачкваше с хляб за по-икономичено.Да, тогава по пазара имаше карантия - бъбреци, черен дроб, сърца, черва и т.н., имаше също свински уши, свински крачета. С идването на демокрацията изчезнаха. Защото започнаха да ги влагат в колбасите.
Нямаше ветеринарни кабинети. Имаше една единствена държавна клиника в Горубляне и пътешествието дотам бе епично. Но пък шофьорите на такси бяха много по-отзивчиви от днешните. Сега е почти невъзможно да намериш шофьор, съгласен да те вози с кучето, а тогава срещу малко по-голямо заплащане всеки се съгласяваше.
Хората тогава си обичаха с искрена любов кучетата, нямаше го днешното масово разпространено взимчане на куче поради снобизъм, мода и самоизтъкване.И съответно го нямаше днешното безотговорно и жестоко изхвърляне на любимеца, когато му се наситиш или му мине модата. Ако си загубиш кучето, беше много по-вероятно от сега да го намериш или добри хора да го приберат и да те търсят. Кучето беше любов и посветеност. Нямаше зоомагазини, от които да си купиш, взимаше се от други кучкари. И породите бяха много по-малко. Най-разпространени бяха немските овчарки, боксерите, ирландските и английските сетери, кокершпаньолите. Разбира се, вечните болонки, чат-пат някой пудел, дакел и пекинез.Срещаха се догове и ерделтериери. Породи като булдог, чихуахуа . бяха рядкост, да има-няма по един в дадена градинка.
Интересно беше отношението на хората към нас, кучкарите. Някаква леко настръхнала доброжелателност. Защото както казах, кучето бе белег на отклонение от средностатистическата норма на комунистическия ред. Ако артист, писател, художник, поет има куче - гледаше се с разбиране като на присъща артистична ексцентричност. Но ако не си от привилегированата при комунизма каста на художествената интелигенция, се възприемаше неодобрително. За общественото отношение е показателна непредставителната статистика на кооперацията, в която живея. От 20-тина семейства само аз имах куче при комунизма. Като дойде демокрацията още 4 семейства се сдобиха с любимец.
Една характерна особеност в отношението на немного образованата и културна прослойка на населението бе високоизреченият коментар като те срещнат в гладинката "едно дете защо не гледаш, куче повела?!" или откровено селското отношение "И за какво ти е, не е крава да дава мляко, не е овца или кокошка". Казвам "селско" без грам недоброжелателност. Сеулското отношение към животните е природно и прагматично. Всяко животно в къщата си има предназначение - кокошката снася яйце, кравата дава мляко, а овцата - мляко и вълна, прасето се коли по Коледа, агнето - по Гергьовден, котката лови мишки, кучето пази двора. Кучето и котката не са домашни любимци, обичат ги, но те преди всичко са полезни с това, което правят и не им е мястото вътре в къщата.
Хората, родени на село, не можеха да разбират по каква причина можеш да държиш животно вкъщи. А София през 70-те и 80-те години се препълни с такива хора. В края на 60-те започна да се ръзгръща индустриализация, нарасна многократно масовата миграция от селото към града. В София се построиха много заводи, за които трябваше работна ръка, а тя можеше да дойде от селата. И в средата на 70-те започна строителството на комплексите. През 1974 г. направиха реконструкцията на Цариградско шосе (тогава булевард "Ленин"), за да поеме потока към започващата да се изгражда "Младост". Дотогава градът свършваше приблизително към сегашната Окръжна болница. "Люлин" започнаха да го изграждат към края на 70-те.
Селският корен на новите софиянци се виждаше буквално от вратата. В комплексите най-нормалното нещо беше пред вратите на апартаментите да са струпани обувки. Защото по селски обичай вкъщи се ходи бос, по терлици или по чехли. И фразата на приличие като влизаш на гости бе "Да се събувам ли?", на което бе съвсем нормално да ги отговорят "Да". В старата градска част на София това бе изключено.
Със заселването на тези огромни селски маси започна безумното замърсяване на столицата. Те нямаха и идея, че градът е общност и отговорността ти не свършва до входната врата. Апартаментите на новите граждани блестяха от чистота, но боклуците се изхвърляха от балконите. Първата вълна селяни, придошли в градовете в края на 50-те - началото на 60-те години бе белязана от масовото поставяне на табели "Не плюй!" и плювалници - метални цилиндри, в които новите граждани да плюят и храчат, вместо по тротоара. През 70-те срамните табелки и гнусните цириндри изчезнаха. Но не и люпенето на семки и плюенето на шлюпките с кеф където ти попадне.
Децата и внуците на тия нови граждани днес са отговорни за повечето бездомни кучета в София. Те ги взимат кучета заради модата или за фукня и когато им писне, ги изхвърлят, или ги заплождат беозговорно и изхвърлят бебетата. Ей такива са виновните за хилядите бездомни животинки. Загубили здравото селско отношение към добитъка, стоката, мачката и песа - но и не придобили градската кулутра на домашния любимец. Андрей Райчев имаше едно блестящо есе за мигранта - човекът без корени, изтръгнат от средата, която го е създала, и не намерил нова среда.За човека с неясни, нетрайни, разколебани ценности. Защото живеенето в град не те прави автоматично гражданин. "Гражданин" е преди всичко състояние на духа, за което са необходими поне две поколения.
Като имаме предвид, че през 1944 г. 76% от населението е било селско; че от останалите, живеещи в градовете, поне половината са придошли селяни; че следдеветосептемврийския терор обезглавява точно градското население - интелигенция, администрация, военни, полиция - е разбираемо, чу и днес градовете са изпълнени с полуселяни-полуграждани, съчетали най-лошото от двете култури.
