Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2012
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Към Най–голямата мастилница в света (част 2)
Тук времето не е спряло – по-скоро то тече по свои, различни закони. И представата за училищен двор даже е друга. Много ме изненада водното колело по средата му. Задвижва се с педали, но за какво са използвали енергията му, Сун не можа да ми обясни…
Нямаше и пояснителна табелка наоколо. Колкото познати китайци питах за съоръжението, всички вдигаха рамене. Може би е служело за напояване, а може би за нещо друго… И точно когато вече мислех да ви го оставя като загадка, дойде обяснението от Джанбин: Това е само модел на водно колело, каквито са използвали в миналото за пренасочване на водата за напояване. Имаме вече отговора!
Пред водното колело е приседнала на колене млада музикантка, галеща унесено струните на цина, застинала във вечността. Очарова ме семплата изисканост на Изтока.
От прочетените книги за живота на жените в Китай знам, че цинът им е бил любим инструмент в миналото. Той е най-древният китайски струнен инструмент, отличаващ се с простота и красива изработка. Наред с пипата. Мисля си - някой може и да съществува без изкуство, но никой не може да бъде жив без него.
Излизаме от двора на училището и неволно се проточваме в индийска нишка. А как иначе бихте могли да минете по тази уличка? Усещането е клаустрофобично, стените ме притискат и ми се иска да се провикна като Алеко: “О, въздух, въздух! Светлина!”. Но не можем така да копираме класиците, нали…
Тази теснотия и криволичене на уличките си имат житейско обяснение – едно, за да предпазват селото от разбойници – често явление по онова време, и второ – да объркват пътя на духовете. Не е смешно – злите духове вървят само по права линия и не могат да вземат завоите. Те ще се замотаят в тази плетеница и няма да могат да досаждат на хората и да ги плашат…
Едно от удоволствията на пътуването и досега с чужда култура е и в опознаването на мисленето и вярванията на другите хора. Извитите покриви също имат защитна функция: ако отгоре се спусне зъл дух, той няма да попадне в двора на къщата, а ще се подхлъзне и ще бъде отразен далеч в пространството. Старинните китайски къщи отвсякъде са оградени със стени – със същата цел – предпазване от духовете. Прозорците им гледат към вътрешния двор – никога към улицата. Като отворите единствената порта към двора, пред вас се изправя стена. Тя лесно може да бъде заобиколена от човек, но е непреодолима преграда за агресивния дух. Тази стена е прабабата на паравана.
Мнозина снимаха тези комини като особеност на архитектурата, снимах ги и аз. Прилепени са към външната страна на фасадата. Вижда се ясно и линията от митични фигури, накацали по ръба на стрехите. И те плашат злите духове, а едновременно с това дават представа за социалния статус на стопанина, който статус определя броя им.
Това са последните криволици на селото. Сбогом, старо имение, събирало през годините толкова тайни, трепети и надежди! Ще те помня като пазител на китайския дух и духовност.
Излизаме и се озоваваме пак на площадчето с кладенеца. Щом ме видяха, че заставам пред тях в очакване, танцьорките се раздвижиха и музикантите взеха инструментите в ръце. Останалите туристи минаваха безразлично покрай импровизираната сцена – за тях тези танци не са нещо екзотично, те са част от културата, с която са израсли. Даже Сун и малкият се бяха запилели нанякъде.
Жените в танцови костюми заеха местата си, погледнаха към мен и се понесоха с плавни движения, а оркестърът засвири. Сърцето ми трепна – тези хора танцуват заради мен – да впечатлят чужденката с изкуството си. За благодарност бях предан зрител – радвах им се и заснех целия им танц. Разбирателство без думи – беше красиво.
Същата сцена на гордост от местното изкуство се повтори и край град Дънджоу, където пристигнахме след около час път. Край този град в провинция Шандун се е родил Циу Чудзи (1148 – 1227) – най-известният между Седмината Истински Таоисти от Севера. Философът е основател на таоистката секта Драконова порта. Когато се прочул, от императорското правителство го извикали в днешен Пекин като мисионер на таоизма.
През 1219 г. е поканен и от Чингиз хан да се срещне с него и да му разкрие тайната на безсмъртието. Циу Чудзи заедно с осемнадесет свои ученици е пътувал две години, преминавайки разстояние от пет хиляди километра, за да пристигне в снежните планини на днешен Афганистан. При срещата си с Чингиз хан, основател на династията Юан, той се опитал да го откаже от убийството. Проповядвал му е таоистката доктрина, съветвал го е да почита Небето и да обича своя народ, както и да има чисто сърце. “Един прост начин на живот ще позволи на естествената сила на сърцето да блесне”.
Настоявал е, че и трите религии в Китай – конфуцианството, будизмът и таоизмът трябва да бъдат равнопоставени.
Той е удостоен със званието “безсмъртен” и “велик учител” от владетеля.
В негова чест край родния му град е изграден мемориален и манастирски комплекс, на които посветихме следобеда.
При появата ми като единствена европейска туристка музикантите и танцьорките подхванаха своето представление.
Простотата, лекотата и свободата да бъдеш себе си в китайците винаги ми е действала вдъхновяващо. Трогната, изгледах търпеливо танца до край, въпреки че групата вече се беше отдалечила доста. Догонвайки Сун, се спрях изненадана пред едно сиво – синьо огледално езеро. Краят му беше потънал в мъгла.
За разлика от теснотията в имението, тук се радвахме на необятен простор.
Пред нас е паметникът на Циу Чудзи и неговите ученици, застинали в обичайните си научни занимания. Неповикана изплува в съзнанието ми сцена от прекрасния филм “Конфуций” с режисьор и сценарист Мей Ху. Големият мислител пътува прокуден из страната заедно със своите ученици и книгите си, написани на бамбукови плочки. Внезапно ледът над езерото, по който вървяха, се пропука, каруцата с книгите се обърна и те потънаха на дъното… Помните ли как завърши епизодът…
А ето я и входната порта за манастирския комплекс. Пъргава екскурзоводка заобяснява на посетителите детайли, които така си и останаха тайна за мен…
Храмовете винаги приповдигат духа. Ароматът на свещите е различен и облеклото на монасите – също, но това съчетание от мъдрост, тишина и гостоприемство ще откриете във всеки манастир по света.
Стопаните на духовната обител вероятно са намерили отговора на въпроса що е щастие, упражнявайки уменията си за съзерцание, концентрация и спокоен размисъл.
Достолепие и увереност излъчват фигурите, облечени в черно. Пред един от храмовете туристите коленичиха на постелките за молитви и при всеки техен поклон монахът удряше с една палка по купата – камбана и приятен звън огласяше околността.
Влизахме последователно във всички храмове. Особено впечатление ми направи богинята на земеделието и астрономията в последния, най-голям храм, както и насядалите божества, които повече приличаха на герои от епос…
Връщаме се по обратния път, а там – насред полето – е издигната дълга внушителна колонада върху каменна основа. Пред колоните – барелефи, изобразяващи митични герои.
Накрая на обиколката – като връзка със съвремието – една от новите играчки. Надуваеми цилиндри във вода… Събуваш си обувките, влизаш в цилиндъра и започваш тренировка за космонавт… Стрелбище с балони, а за най-точните наградата е торбичка с ябълки. Не стреляхме, че народът беше изморен от впечатления и се отправи към транспорта отвън.
Препълнена с щастливи нови спомени се наместих до Сун и момченцето й и аз.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
***
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com - “Къде бях? Какво видях?” 2012 е подкрепен от
Александър Тур – екскурзии, почивки, самолетни билети, хотели, круизи