Статията е публикувана в Sofia Live - тук.
1.
Всичко стана много бързо. Вървях в посока „Седмочисленици” и минавах през „Славейков”. Закъснявах. Обикновено в такива случаи по „Графа” (тоест точно до лявото ти ухо) с трогателни звуци се придвижва трамвай. Този ден не беше изключение. Заедно с другите минувачи постъпих по единствения разумен начин и направих крачка вдясно. Тогава ги видях – шест кучета лежаха необезпокоявани и изглежда не се впечатляваха от факта, че на книжните щандове до тях Кафка си съжителстваше с Джон Кехоу.
Аз не бих нарекъл тези кучета бездомни, защото те очевидно си имаха дом – живееха на „Славейков”. А и в тази минута не мислех как да ги нарека. Бях в капан – вляво беше трамваят, движещ се мъчно, но все пак достатъчно бързо, за да ме сплеска; вдясно бяха те. И в двата варианта ме чакаше позорна участ. Огледах се за Йорданка Фандъкова – може би в момента е наколо и взема мерки. Уви, точно сега я нямаше. Притесних се много, но наблизо минаваха хора, а това винаги те кара да се стегнеш. Казах си „Подсъзнанието може всичко” и продължих смело напред.
Разбира се, тогава едно от кучетата (уж най-мързеливото на вид) се спусна към мен. Причерня ми. Съжалих, че цял живот съм обичал повече котките и сега явно съм се издал. Това ли е краят, Иване? Какво постигна? Съвсем скоро щях да стана на 26, а дори още не бях написал втория си текст за Sofia Live.
Но ето, че кучето ме пощади. Непринудено размаха опашка и ме подмина, тръгна подир някаква баба с покупки. В резултат на това сега имаме текст.
2.
Наред с всички ужасии, които води със себе си, една влязла в новините трагедия неизбежно докарва и лошия вкус. Той винаги е втората трагедия. Когато бездомни кучета нахапят стар професор, който се е върнал у дома, а ти пишеш статии – тогава е ужасно трудно да се въздържиш и да не вкараш нещо силничко, първосигнално, от рода на „Кучешки живот” например. Изкушението е твърде голямо, ти просто трябва да обясниш на хората как стоят нещата, и то бързо, защото утре може да стане друга, още по-медийна трагедия. Затова хайде – нещо, каквото и да е. Набързо надраскано и нелепо, като велоалея в София.
Тези похвати обаче действат. Ние всички обожаваме лошите новини и примляскваме от удоволствие когато ни ги разтълкуват простичко и ефектно. Всяко гадно събитие заслужава свой собствен шрифт, отделна шапка в предаването и тематичен джингъл. Само ужасните новини ни сплотяват в името на една обща, велика цел – празните приказки. Интересно как всеки път щом стане нещо отвратително и коментарите са неизменно едни и същи? Все някой няма търпение проблемът да се заколи, застреля, убие, смакча и така да се реши веднъж завинаги. Добре тогава. Щом разсъждаваме примитивно, нека поне е и практично. Да не убиваме бесните кучета, а да ги насъскаме – срещу всички останали актуални проблеми.
За начало престъпността. Както ние ядем щастливи кокошки, така и тези хищници имат право да ядат щастливи главорези. И без друго напоследък стават показни разстрели, защо с кучетата не ударим едно рамо на организираната престъпност? Току виж сме успели наистина да изчистим България за един ден.
Сега си представете и как няколко такива кучета върлуват наред във всички телевизии, в най-малоумните предавания, за които може да се сетите, ръфат кичозния реквизит и... нека не стигаме до водещите и гостите, защото мисълта е нехуманна. Единствената опасност е, че преди да са нахапали когото и да е, на песовете и кучките ще вземе да им хареса пред камерите, а от там връщане назад няма.
Продължаваме поред. То се знае и че цели музикални жанрове ще изчезнат. Всяко по-тлъсто его в културните среди ще бъде ръфнато. В парламента никой няма да спи. Подкупите ще намалеят, и без това възпитаните катаджии и митничари ще се държат още по-възпитано, когато видят бясно куче на задната седалка. Борбата с корупцията може би най-сетне ще се превърне в борба срещу корупцията. Радикалните природозащитници ще преосмислят позициите си при всяко изръмжаване.
И накрая, разбира се, шест специално подготвени кучета ще чакат зад сцената преди концерта на Веско Маринов (чух, че в Зала 1 щял да присъства един мъж на 50 и около 3000 жени на 65). Те ще са обучени не да изяждат, а само да хапят лекичко и често – това ще предизвика неподправено движение по сцената, по-лесно ще се стигат високите тонове и ще има истинска, добра причина за пот.
Изобщо, нека затворим очи и с умиление си представим една такава София, в която бесните хапят Наглите, дръгливите ръфат досадните, помиярите хрускат пошлите и така до Утопия! А ако по някаква причина цялата тази идилична картина не ви харесва, има и друго решение. Вземете си котка. После, като я изхвърлите на улицата, шансът да се превърне в бездомно куче е малък.
