елена, елена...
защо аз никога не ходя по блоговете на другите хора да им отварям очите как не им стават нещата, как не могат да пишат, колко им е всъщност кофти работата...
нямам никакви лоши чувства към теб, дори смятам, че си талантлив човек, но, елена, страдаш от една ужасна българска болест - не си добронамерена. каквото и да ми кажеш срещу това, от колкото и кладенци да извадиш вода, няма да ме убедиш, че си.
за какво идваш в блога ми - като много други, прости или интелигентни като теб, мъдри и справедливи като виза недялкова, като всякакъв анонимен шит, които идвате да ми обяснявате как е в българия, как е в америка, какво аз мога, какво не мога, господи...
защо не си гледате собствената работа, защо не гледате собствените си успехи и провали, а се занимавате с мен, некадърната, неинтелигентата, заблудената?
елена, повярвай ми, аз нямам нужда от вас. но изглежда вие имате нужда от мен. от начина ми на общуване, мислене, поведение, явно ви карам да се чувствате неудобно по някакъв начин. това неудобство не е мое, то е ваше. аз се чувствам прекрасно такава каквато съм. харесвам се. приятно ми е да съм аз, така както ми е приятно да съм заобиколена с хора, които обичат себе си и ме обичат. да, знам, че това е една от причините така да ви дразня, но пак ще спомена името божие.
господи! дай им малко повече любов към себе си. от там започва всичко в човешкия свят. в оня, другия, нереалистичния, любовта към ближния е на първо място. тук трябва да ни се поставят малки задачи като за малки, нищожни същества.
ако прочета нещо умно, ще го запомня с добро, ако прочета нещо, което не ми харесва, няма да се занимавам с вас, защото работя много, а и защото не е моя работа да ви обяснявам вашия живот, вашия талант или липсата на такъв.
в този смисъл пак ще те попитам - кои сте вие, които идвате да ме поучавате и да ми обяснявате какво не мога? този въпрос не е нахален, нито агресивен, а напълно валиден.
имам отговор, който няма да ти хареса - вие сте една неудовлетворена от себе си публика, която винаги ще има извинение в лицето на държавата или на някой като мен.
загубих време с теб, защото знам, че това няма да те промени. а аз дори не искам да те променям, каква висша арогантност би било от моя страна да пожелая такова нещо. а вие идвате в блога ми, в дома ми, с агресия. благодаря за агресията - израстнала съм съпровождана от нея, агресията на завистта, на чуждата неудовлетвореност, от много малка съм я идентифицирала и я познавам прекрасно. разбира се, няма да обърна другата си буза, защото тези романтични времена отдавна свършиха, но ще ти кажа - нараняваш себе си. аз мога много да те нараня за да те сложа на място, и често го правя отбранявайки се, дори понякога си мисля, че ти и хората като теб сте някакви неосъзнати мазохисти. това е много тъжно. другото още по-тъжно знание е винаги да знаеш слабите места на врага си. никак не ме кефи. никак. жал ми е за теб, за виза недялкова, за всички мои учители. не съм сложила кавички съвсем съзнателно, защото аз се уча от вас.
погали се сама по бузата. не желая да ти удрям повече шамари колкото и да съм силна. виртуално ти изпращам моето човешко съчувствие за твоето нещастие. аз нямам никаква вина за него, нито имам средствата да го излекувам. държавата също. бори се за това, което смяташ за справедливо, но аз определено не съм товята борба. всеки е сам в битката си.
всеки е нещастен САМ.
