Отговора е “все тая”. Това е голяма статия на гост писателят Александър в моят блог. Негова е класацията за хоръри, която публикувах тук преди време и счупи всички рекорди по посещения. “Снимковият” материал е подбран от мене. Добавил съм мой бележки и накрая съм оставил няколко коментара. Приятно четене!
Този плакат не е от конкретно произведение описано в статията. Той е от арт конкурс на тема Космическа Опера. Реших че пасва на духа на статията.
Знаете ли, понякога се чудя дали е точно фентъзито да бъде затваряно като „жанр”, така както се определят криминалните или любовните романи. Причината за това е, че жанрът е невероятно пъстър в своето многоообразие, а през последните години, поради увеличаването на неговата популярност, стана дори още по-шарен. Помислете си само колко много различни фентъзита има – такива, написани за деца и/или юноши и такива, насочени към по-възрастна аудитория; такива, действието в които се развива в нашия свят и такива, които разказват за приключения като от средните векове; фентъзита, в които акцентът е върху приключенията и други, които наблягат на любовта, на драмата, дори на философията или пък на криминалния елемент! Действително, единственият друг жанр с такава пъстрота е научната фантастика, а мнозина смятат нея и фентъзито за двата големи дяла на едно и също нещо. Това може би е така, а може би не – мнения има и в двете посоки, ала аз ще се спра на фентъзито и по-специално на един негов клон, чието съществуване остава не съвсем ясно, сякаш премигва и се мести в пространството между вече споменатите два дяла – фентъзито и научната фантастика. Става дума за това, което писателят Трейси Хикман нарече „галактическо фентъзи” в опита си да го отличи от класическата научна фантастика. За какво става дума?
Преди да продължа нататък, бих искал да се върна назад във времето, много преди аз да съм бил роден, а още по-малко да съм се осъзнал като читател. В ранните години на развитието на фантастичния жанр като самостоятелен клон на литературата, когато той е пребивавал най-вече по страниците на списания, не е имало толкова рязко разграничение коя история каква е. Неслучайно едно от списанията се е наричало „Странни истории” – тоест всички фантастични произведения са се обобщавали от това, че в тях става нещо нереално, имагинерно, тоест странно. Лека полека обаче започват да се открояват две големи течения – това на научната фантастика, в която героите яхват свръхмощни совалки и се изстрелват в космоса, за да се борят със зли извънземни и това на фентъзито, „приключенията с меч и магия”, където историите най-често са в едно полулегендарно минало и героите въртят мечове срещу създания, излезли като от митовете или приказките. Някой педант би добавил третото влиятелно течение – на хоръра, ала понеже то разчита повече на емоцията на страха, а не толкова на декора, в който той страх се развива (знайно е, ужасите могат да са с духове и чудовища, но и с най-обикновени убийци), аз няма да се спирам толкова подробно върху него. Още в тоя „детски” период на фантастичните произведения обаче се появява първият хибрид, чието място остава не съвсем ясно – това е тъй нареченият жанр „мечове и планети”. Жанрът „мечове и планети” имитира жанрът на „меча и магията” – но вместо в древни времена, действието в него се развива на чужди планети, където героите въртят мечове срещу страховити извънземни създания. Може би най-яркият пример за такова произведение е поредицата „Барзум” на Едгар Бъроуз, която разказва за могъщ герой, извършващ редица подвизи в приключение, напомнящо тези за Конан Варварина, но развиващо се… на Марс.
Така за пръв път в жанра се появява история, която да стъпва с единия си крак във фентъзито, а с другия в научната фантастика, но това е от съвременна гледна точка. В ония времена, в която историята е писана – началото на ХХ век, читателите не са отдавали толкова голямо значение на това.
В средата и втората половина на ХХ век обаче фентъзито и научната фантастика започват да се отделят окончателно като два отделни жанра или поне мощни течения в един жанр. Това се дължи на появяването на знаменити произведения в жанра, като „Властелинът на пръстените” на Дж.Р.Р. Толкин, който малко или много задава посоката на развитие на жанра чак до появата на „Хари Потър” и, от друга страна, сериозни научнофантастични произведения на автори като Артър Кларк или Айзък Азимов, които излизат от рамките на приключенията и създават един образно казано „интелектуален” образ на научната фантастика – тя вдига мизата си като жанр, но и стеснява кръгът на възможните читатели. През последвалите десетилетия се появяват много поредици и истории, които на пръв поглед изглеждат съвсем различни и нямат нищо общо като жанр, ала в края на 70-те години се ражда сага, чието място в общия канон на фантастичния жанр и до ден днешен буди спорове.
Междузвездни Войни поставя началото на жанра Спейс Опера.
В началото на 70-те години на миналия век американският режисьор Джордж Лукас мечтае да направи римейк на любимите си серии от детството, фантастичните приключения на пътешественика Флаш Гордън. След това не успява да си осигури правата за Флаш, Лукас се амбицира да измисли свой собствен свят… и създава нещо в пъти по-грандиозно. Във въображението му се ражда история за далечна галактика, която днес е добре позната на всички, а именно легендарният епос „Междузвездни войни”. Това е история, добре позната на всички, затова не мисля, че има нужда да я поставям на фокус. Но това дали е фентъзи и фантастика до ден днешен остава предмет на ожесточени спорове сред феновете, а и специалистите.
Самият Лукас дава объркващо обяснение.
„- „Междузвездни войни” не е научна фантастика – казва той – това е фентъзи, космическа опера.”
Кратко пояснение – космическата опера е течение на научната фантастика, възникнало в нейния т.нар. „златен век”. Тя разказва за героични приключения на храбреци, които пътуват из непознатия космос и се сблъскват с могъщи извънземни врагове. Тя има и днешни наследници, обикновено сложни и дълги поредици за космически битки с извънземни нашественици, но и за контакт с тях. Макар някои фенове на „сериозната” фантастика (такава, насочена към социални или научни въпроси) да се мръщят от тяхното съществуване, тези истории са определено част от жанра Science Fiction.
Защо тогава Лукас обаче нарича „Междузвездни войни” фентъзи?
Отговорът е очевиден за всеки, който е чел стандартна спейс опера (или пък е гледал „Стар Трек” по кабелната) и е запознат с историята на Лукас. Да, „Междузвездни войни” има космически кораби и лазери, има безброй извънземни раси, героите пътуват от планета на планета… но това ли е основното?
Главният мотив в сагата, както знаят феновете, е Силата, която е невидима, вездесъща и… магическа. Нейното тълкувание и използване – светлата и тъмната страна – е основният конфликт на историята, който сблъсква нейните герои и злодеи, съответно рицарите джедаи и черните лордове на Сит. Самите имена на тези персонажи навяват повече асоциации с фентъзито, от колкото с научната фантастика. Приликите обаче, далеч не спират само с имената. И джедаите, и ситите се обличат повече като герои от фентъзи сага, нежели научна фантастика. Няма свръхтехнологични и футуристични костюми като от „Трон” или „Звездни рейнджъри”, облеклото на тези герои е по-скоро като на магьосници – дълги роби с широки ръкави и качулки, а при Дарт Вейдър черен плащ и страховит шлем. Освен, че владеят магическата Сила, джедаите и ситите се дуелират не с бластери и лазерни оръдия, а със светлинни мечове – отново както във фентъзи приключение, само дето оръжието е във футуристичен вариант.
Така, историята попада под дефиницията „меч и магия” едно от най-старите, макар и днес вече не съвсем точно, определения на жанра „фентъзи”. А нека не забравяме и това как започва всеки филм от поредицата: „Преди много, много години в една далечна галактика”. С това въведение връзката с едно евентуално бъдеще на нашия свят се къса. Отива се към приказката, а една от другите популярни, макар и също леко остарели дефиниции на фентъзито е „приказна фантастика”.
Създателят на историята Джордж Лукас не е единственият, който смята, че „Междузвездни войни” е повече фентъзи, отколкото научна фантастика. Подобно мнение изказват Тери Брукс и Р. А. Салваторе, авторите, написали романите съответно по Епизоди І и ІІ на сагата и самите те създали собствени фентъзи-поредици.
Разбира се, към такава теза могат да се приложат и контра-аргументи. Безспорен факт е, че освен бластерите и космическите кораби, в сагата на Лукас има елементи, които са заети от научната фантастика. Това са супероръжията, самата концепция за Галактическа империя. Факт е също, че елементи от древните легенди и благороднически титли от средните векове има например и в други поредици, които са си всепризнати за научна фантастика – „Дюн” от Франк Хърбърт, „Стен” от Алън Кол и Крис Бънч, серията за Майлс от Лоис Макмастър Бюджолд и т.н.
Иконата на Между Звездни Войни – Дард Вейдър. Интересен факт е, че легендарната каска е била арт направен от художника за сцените в, които Вейдър лети на Tie Fighter. Когато Лукас вижда рисунката решава, че това ще е постоянна част от визията на “злодея”
Нещата се усложняват и от това, че е трудно да се намерят други произведения, които да предизвикват полемика като „Междузвездни войни”. Както вече споменах, повечето космически саги, включително от жанра space opera си отиват твърдо към научната фантастика. Освен това, самата поредица „Междузвездни войни” включва стотици романи и сериозно количество комикси, които допълват и продължават историята от филмите. Те „разширяват” историята на сагата от хиляди години преди събитията, описани в „Епизод І” до повече от век след края на „Завръщането на джедаите”. Макар да нямат известността на филма, те като цяло се продават много добре и влизат в най-престижните класации класациите за бестселъри. И макар, че е неизбежно при толкова много книги тяхната стойност да варира, някои от поредиците – като „Наследникът на Империята” на Тимъти Зан, трилогията за Дарт Бейн от Drew Karpyshyn или сагата New Jedi Order, подготвена от екип автори, стават изключително популярни и създават образи, които в последствие влизат в сърцата на феновете така както и героите от филмите.
Всичко това не остава много място за нов претендент в тази странна и тясна ниша между жанровете на фентъзито и фантастиката. Още повече, че е добре известен и факта, че Джордж Лукас ревниво пази авторските си права и би реагирал, ако някоя история твърде много наподоби създадената от него легендарна сага.
Все пак, има някои изключения, които си струва да се отбележат.
Най-разпознаваемите фигури от вселената на Warhammer 40k. Space Marines (Космическите Пехотинци) и Имперски Генерал
През 1987 година британското студио за игри Games Workshop създава настолната игра Warhammer 40, 000. Тя е нещо като продължение на вече популярната игра Warhammer Fantasy Battle, която си е класическо фентъзи с елфи, джуджета, орки и демони. Новата игра също включва подобни раси, но действието се развива в далечно, мрачно бъдеще, в което човечеството владее по-голямата част от галактиката, но е в упадък и воюва с различни извънземни. Част от въпросните извънземни са орки, въоръжени с огнестрелни оръжия и Елдари (това е името на елфите, дадено им от Джон Р.Р. Толкин в „Силмарилион”), които са западнала, но изключително развита космическа цивилизация. Има също и демони, изчадия от измерението на Хаоса, заклети врагове и на хората, и на Елдарите. Warhammer 40, 000 е изключително популярна вселена и до ден днешен, като към нея са написани десетки романи, които правят ярко впечатление със своята мрачна атмосфера, нетрадиционен свят и почти гротескни образи. За разлика от Star Wars, която ясно поставя образците на светлината и мрака, макар героите да плуват между тях, в Warhammer 40K е трудно да се тегли чертата и да се каже кои са добри и кои лоши, макар повечето от книгите да се развиват от действието на бойците на Империята на хората. Най-известните автори от тази поредица са Дан Абнет и Гавин Торп, които се радват на уважението и обичта на читателите.
В края на миналата година, по тази вселена се появи и видео-филм, “Ultramarines”.
Наличието на втора поредица с толкова много книги в жанра, смесващ космическите приключения и фентъзито в някаква степен е ограничаващ за него. При появяването си една нова серия ще трябва да се наложи срещу истории, трупали популярност години и десетилетия наред, при това с много книги.
Редица автори пишат за огромни фантастични вселени. Маргарет Вайс, която си е изградила име във фентъзи жанра с поредицата “Dragonlance” не прави изключение
Маргарет Вайс изградила си име в бранша на фентъзито с поредицата “Dragonlance” също експериментира в сферата на Космическата Опера
Въпреки това, през 1990 година Маргарет Вайс, автор на поредицата „Хроники на драконовото копие”, класическо фентъзи в духа на Дж.Р.Р. Толкин, създава свое произведение от жанра, което нарича “Galactic Fantasy”, за да го отличи от научната фантастика. Това е поредицата “Star of the Guardians”, чиято история практически обръща сюжета на Star Wars наопаки. В “Star of the Guardians” монархията в галактиката е рухнала и властта е в ръцете на тираничен Революционен комитет. Последният потомък на кралския род Starfire се укрива на далечна планета, в неведение за истинската си самоличност (подобно на Люк Скайуокър) и е преследван от безмилостен Републикански предводител. Базираща се донякъде на Френската революция, поредицата разказва за борбата на кралския син да се върне на престола и в същото време да опази галактиката от извънземно нашествие. Серията силно напомня на Star Wars, като дори има орден с герои, въртящи светлинни мечове. Действието обаче се развива сравнително бавно, а в сюжета на фокус излиза романтичната история между Републиканският предводител Дерек Сейгън и Мейгри, една от последните представителки на ордена на Пазителите. Макар Вайс да счита тази своя поредица за любима, тя не става особено популярна извън читателите на авторката.
Великолепният арт от корица на романите за “Deathstalker”
Може би най-дръзкият и амбициозен проект за галактическо фентъзи след Star Wars обаче е поредицата “Deathstalker” на британския фантаст Саймън Р. Грийн. Грийн е един от най-плодовитите писатели в жанра, като сред произведенията му има класически приключения в средновековни светове, urban поредици и дори опити за „магически реализъм”. С “Deathstalker” Саймън Грийн създава изключително мащабна и изключително многопластова поредица, за която черпи вдъхновение отчасти от произведенията в жанра „меч и магия” и отчасти от класическите космически приключения от „златната епоха” на фантастиката. Първите книги от този свят („Светът на мъглите”, „Адският свят”, „Светът на призраците” – издавани на български от ИК „Орфия”) са кратки новели, в които героите пътуват на мистериозни планети и се сблъскват със зловещи и смъртоносни опасности. Основната поредица “Deathstalker”, която включва пет книги разказва за бунтът на Оуън Детсталкер, потомък на древен род, историк, хедонист и по неволя приключенец, срещу изключително тиранична Империя, обявила го без никаква причина за човек извън закона. Вселената на Грийн е невероятно мащабна, като освен Бунта и Империята, които наподобяват двете страни на конфликта в първите филми за „Междузвездни войни” се включват и изключително много други галактически играчи, сред които раса от киборги, злонамерени изкуствени интелекти, който мрази всички органични форми на живот и загадъчни извънземни, появили се от космическия мрак с очевидното намерение да унищожат човечеството. Освен фракции, книгата изобилства и от огромно количество герои, повечето от които с колоритни имена (Kid Death, Valentyne Wolfe, самият Owen Deathstalker), много от които придобиват по един или друг начин умопомрачителни свръхсили, наподобяващи тези, описвани в комиксите за супергерои. Пъстра и цветна, сагата също е и на моменти изключително кървава, като антиутопичното чувство е дори по-мощно от това в романите за Warhammer 40K; авторът обаче отчасти контрира това с изобилието от хумор и ирония, които правят поредицата и частично сатирична, като в злодеянията в галактиката преувеличават реални проблеми от нашия свят. Грийн определя всичките си книги като фентъзи, според него “Deathstalker” се смята за научна фантастика защото се развива в бъдещето. Светът му е известен и с това, че героите се бият с мечове, като обяснението е времето, което трябва на бластерът, за да се презареди след изтрел. Успехът на оригиналната поредица кара Грийн да напише още три романа за света “Deathstalker” в началото на новия век. Те започват нова сюжетна линия с нов герой, макар и от същия род, като конфликтът този път напомня новите филми за Star Wars – златният век на Империята е превалил и в галактиката се надига безмилостен деспот. Хронологично обаче тези книги са продължение, а не прелюдие към главната история, както е при Лукас.
Поредицата е сравнително известна, като не остава извън тираж, но в последните години авторът се е фокусирал върху urban fantasy приключения, а нова сага, която да танцува на ръба с фентъзито и фантастиката не се е появила – поне не и такава, която да придобие широка популярност.
Дали това ще се задържи за в бъдеще е трудно да се прецени и зависи от това дали издателите и литературните агенти смятат жанра за безперспективен и безвъзвратно окупиран от поредиците за Star Wars и Warhammer 40K или ще опитат да намерят нова сага, с която отново да обърнат пазара, когато читателите се пренаситят от множеството urban поредици. Така или иначе, макар и с малко представители, галактическото фентъзи съществува – дори и заради упоритостта на авторите му, убедени (според мен с право), че са сътворили нещо ново, пренасяйки запазените за „Мечът и магията” сюжети и мотиви се пренасят в една среда, запазена за научната фантастика.
Бележка от автора на блога:
Жанра получава своето сериозно развитие в сферата на видео игрите. Безброй са примерите, които мога да дам и да подкрепя с аргументи защо не отстъпват по нищо на останалите наративи описани в статия. Вместо това просто ще приложа “снимков” материал.
Спартанците са последната надежда на човешкото във свирепата война с Потопа и Съглашението.
Едва ли е нужно да представям шедьовъра на Blizzard.
Трилогията Mass Effect вероятно е най-популярната Спейс Опера за видео игри в момента
.
