Париж в разгара на Френската революция. Париж на панически уплашените и безразсъдно смелите. Париж на началата и краищата. Париж на прочутите и никому неизвестните. Париж на човека, който ядеше смъртта...
Жан-Луи Попие е невзрачен писар в Палатата на правдата. Няма семейство, няма приятели, няма дори политически възгледи. Не знаем как е изглеждал, какво е обичал да прави през свободното си време, не знаем дори дали наистина е съществувал. Единственото, което разбираме за него, е дребната му и незначителна професия – записването на имената на осъдените на смърт. Ето защо вероятно никога не бихме чули за съществуването (ако изобщо е действително) на Жан-Луи Попие, ако у него не се беше зародило едно неочаквано хрумване – да яде смъртта, или, иначе казано, да изяжда присъдите на онези осъдени, които според собственото му светоусещане не заслужават да умрат.
На пръв поглед това не изглежда толкова странно, нито пък достатъчно интригуващо, за да посветиш цял роман на него. Борислав Пекич обаче успява по неповторим начин да потопи читателя в свят, в който храненето със смъртта, по начина, по който го прави Жан-Луи Попие, се превръща в акт, способен да го обезсмърти именно заради своята привидна незначителност.
Защото Франция на Пекич не е онази Франция, която обикновено битува в представите ни – не е Франция-та на смелите защитници на правдата, не е Франция-та на сплотения и борещ се за правата си народ, не е Франция-та на именитите пълководци, славните писатели или красивите булеварди. Не, това е Франция-та, за която обикновено не мислим – разкъсаната от противоречия, жадната за власт, преситената от герои, осъждащата за небивалици Франция, в която един незначителен Жан-Луи Попие придобива кратковременната слава на еднодневния прочит и после умира, така, както е живял – тихо, незабележимо, незапомнящо се... Ако изобщо е живял...