До Милош,
Милош Гавазов се появи, измъкна се от ъгъла си, изкачи стъпалата на стълбището и излезе на светло. Редно е да се каже нещо за това събитие, не трябва да се мълчи, макар че определено е трудно да се говори, да се изкаже нещо за тази поява в пространството, но какво да се изрече, как да се стъкми реч за подобна своеобразна артистична пущина каквато определено си е Гавазов. По-лесно комай е да се съчини обръщение, текст да се състави за това ново същество в родното и световното мироздание. Той Гавазов си има място, едро място, центростремително място в сърцето и ядрото, в ядрения реактор на българското изкуство. Влиянието и важното му значение преминават и тея тесни държавни граници, то е ясно, а и всеки го знае, ако не от днес, то открай време. Място, което той собствено си е отвоювал, те походите и настъпателните му кампании текат, па дано и продължат, ей богу, дано не пресъхне ентусиазма му, важното е, изключително важно е даже, че всъщност са почнали тези перфомативни важности в житието му. Инак още щеше да кеси и кибичи в ъгъла.
Той ъгълът, понякога и малко тъмно ъгълче, си е мътно място, опушено, цялото покрито със сфумато, топос, където отиваш да се сгушиш и където очакването е досадно и човек там предъвква гнева си, че разни ми ти събития все не щат да придобият битие. Тегава работа е да си заврян в ъгъла. Седи Гавазов на твърдия и студен мраморен под, с поглед, вперен в тавана като в небе, с неразрязана чисто нова книга в ръка, успял е старият глупак някак да преживее дълги часове на тъга и очакване. То верно ъгълът е убежище, където съществото се раздвоява. Мечтателят е щастлив, че е тъжен, доволен е, че е в самотно очакване да се случи събитието, дето си зависи доста и от самия него, ама и от сили, не чак толкова невидими, които пък не му позволяват да се измъкне.
В този ъгъл той размишлява за живота и смъртта, както правим всякога, когато горим от страст: „Да живееш и умреш в този сантиментален ъгъл, си казваше ти Гавазов, знам те аз; е, да, да живееш и умреш“, защо пък не, приятелю на прашните ъгли? Ама хубаво, че не изгоря съвсем от тая пуста страст, ами показа малко от огъня, дето бушува в теб и извън това кьоше, да го видят и други хора, че и да му се порадват, да се възхитят малко на тея бесове и демони, които избуяват във вътрешностите ти, харно да им стане на душите, ей, да видят, че си качествен артист, пък и хубавец. Верно е, че нищо не е празно за онези, които бленуват в ъгли, свърталища и дупки, но си е позитивно това, че малко мръдна и вдигна гълъбите.
Та, да, излезе ти от ъгъла и що да видиш пред себе си – стълбище. Ама и то стълбището си е, да си кажем честно, анонимно, студено, почти враждебно място. В старите къщи едно време имаше каменни стъпала, перила от ковано желязо, скулптури, стенни лампиони, понякога и малки пейки между етажите, за да могат старите хора да си отдъхват. В съвременните сгради има асансьори със стени, покрити с драсканици, чието намерение е да бъдат цинични и стълбища, наречени помощни от гол бетон, мръсни, кънтящи. А в нашата сграда, където има един стар, почти винаги повреден асансьор, стълбището е място със съмнителна чистота и колкото по-нагоре се изкачва, толкова по-ниско пада от гледна точка на буржоазното достойнство: двойна пътека до третия, по-нататък единична и най-сетне – за последните два етажа – никаква.
Катери се Гавазов нагоре, слезе после надолу, разгледа таваните, разузна мазетата, придоби опит и знание и накрая събра кураж да счупи ключалката на тази закостеняла, тесничка и често гнусна сграда, в която е запокитен, хвърлен му е пъпът или каквото там му се е случило и излезе на светло.
Да подиша чист въздух, да се посмее, да усети това, как беше, на върха на езика ми е, как точно да го нарека, а, да, свобода. Че то на стълбището по-скоро на напалм и домашно насилие миришеше. А навънка лъха на свобода от хармоничната и странна игра на въображението и разума. Или на реалността и интуцията. Или на там каквото се комбинира по двойки, важното е парфюмът да не създава решетки във въздуха, че веднъж дали на едни маймуни в зоопарка бои да рисуват и те само черни вертикални линии мацотили.
Пожелавам на Милош Гавазов още дълъг, плодотворен и приятен живот на открито. Каквото и да стане оттук нататък, определено ще да е интересно. Той е велико животно. Но е и по-велик човек. За артистизма му – той се вижда и с невъоръжено око. Голяма работа е и въобще – не е истина. Никак не е истина.
Поздрави,
Стефан