„Подобна реформа не се е случвала никъде в Европа“ – възкликна новоназначеният председател на Държавната агенция за закрила на детето Калин Каменов пред Монитор само няколко дни след разкритията на новия здравен министър за нечовешкото третиране на деца в ДМСГД в Плевен. Господин Каменов е по-прав, отколкото дори той иска да изглежда, защото „никъде в Европа“ със сигурност включва и България. Да, подобна реформа не се е случвала в България. Все още. Много дейности започват да се случват, защото този път има пари от европейските фондове, но харченето на пари невинаги е равносилно на осъществяване на поредност от действия, която да може да се определи като реформа.
Точно преди месец Медиапул публикува информация, че българското правителство е планирало да пуска платени публикации в международни издания като Financial Times и The Economist, за да се промотира “уникалният български проект“ „Детство за всички”, проект, който тепърва стартира и е далеч от доказал ефективността си, но чийто unique selling point е „кръстосаното финансиране на проекта по три европрограми, като се реализира от пет институции съвместно с общините“. На фона на разкритията за ДМСГД в Плевен тази идея изглеждаше още по-постресаващо арогантна и аз организирах миникампания, в която призовах хората да пишат до председателя на Парламентарната комисия по труда и социална политика Драгомир Стойнев, депутат от Коалиция за България, и да поискат от него да потърси от социалния министър обяснение за твърденията в публикацията на Медиапул. Около 60 души изпратиха имейли до господин Стойнев. Засега, 20-ина дни по-късно, не съм чувал Стойнев да е отговорил на някого. Моля да ми пишете ако сте пратили такъв имейл до господин Стойнев и той ви е отговорил. На мен не ми е отговорил. Не съм изненадан – в България повечето депутати изчерпват контактите с избирателите си в края на предизборната си кампания. Освен, че не е отговорил, търсенето ми в сайта на народното събрание показва, че не само народният представител Стойнев не е проявил интерес към темата (засега), но и нито един депутат с изключение на Румен Петков не е проявил интерес към разкритията на здравния министър за ДМСГД в Плевен. Само не очаквайте партийният другар на Емилия Масларова да се интересува от положението на децата в домовете, точно обратното. Петков иска министър Атанасова да се извини за изказванията си, които според негово изказване, цитирано в плевенски уебсайт са неверни, защото „говорим за деца с много тежки заболявания“:
Не е обнадеждаваща мисълта, че интересът към деинституционализацията у народното представителство клони към нула. Как ще упражняват контрол върху тази многомилионна дългогодишна програма? Проблемът с парламента само ще се засили ако реформата наистина проработи достатъчно и се стигне до планове за затваряне на домове за деца. Тогава ще видите колко гласовит може да бъде българският депутат в опитите си да спре закриването на домове, заради свързаната с него загуба на работни места.
Рисковете пред започващата за кой ли път деинституционализация са много. За мен най-големият риск е в политическата воля за тези реформи. Ако някой в сегашното правителство разбира какъв е проблемът и какво трябва да се направи това е заместник-министърът на труда и социалната политика Валентина Симеонова. Това личи и от разговора с нея и висши държавни чиновници в новия брой на изданието Обектив на Български хелзинкски комитет. Едно от обнадеждаващите неща, които тя заявява ясно и което трябва да ѝ се напомня при нужда е, че на въпроса „А как обясняваме редом с добрите намерения и парадокси като този -дневни центрове се изграждат в дворовете на институциите. Ще се спре ли с тази тенденция на имитация на деинституционализацията?“ тя отговаря с лаконичното „Категорично. Философията на новите проекти е съвършено различна.“ Думата на един заместник-министър е политически ангажимент. Но какво ще стане ако си замине Валентина Симеонова, или след изборите? Каква е гаранцията, че реформата ще продължи? За да има гаранция трябва като миминум парламентът да обсъди реформата и тя да получи одобрение от всички политически сили, които да се ангажират с дългосрочната ѝ подкрепа. Сега е моментът, макар и закъснял, този дебат да се случи и да се намери нужната надпартийна подкрепа.
В споменатия по-горе разговор в Обектив с изумително разбиране на деинституционализацията блесва не кой да е, а Даринка Янкова - зам.-изпълнителен директор на Агенцията за социално подпомагане, самият ръководител на проекта „И аз имам семейство”. Ето какво казва тя:
За съжаление представата на госпожа Янкова за деинституционализацията е доста далеч от… деинституционализацията. Изумително и тревожно е, че на човек с подобни разбирания е поверен основният проект за деинституционализация в България.
Не ме учудва фактът че агенцията, на която госпожа Янкова е заместник-изпълнителен директор е най-ненавижданата институция от семействата, на които се налага да търсят помощ от местните ѝ структури. Двата репортажа на БНТ, към които ви предлагам линкове по-долу, единият е от вчера, а другият от 2009 година, дават ясни примери защо това е така.
Връзката на темите от репортажите с деинституционализацията и шансовете за нейния успех е пряка – тя ще е успешна само когато родителите от репортажите получат помощта и човешкото отношение, които заслужават от структурите на АСП и подобните ѝ. Това се отчита от публикуваното преди дни изследване на екип на Университета Нотингам, Великобритания, на тема Изоставянето на деца и неговото предотвратяване в Европа:
„През 2010 година беше съставен национален план за затварянето на всички 32 институции за деца (вероятно става дума за ДМСГД-тата – бележката моя – С. Ст.) посредством развиването на услуги в общността за тези деца. Финансовият модел за този пакет от услуги обаче все още не е разработен, което създава сериозно препятствие пред намаляването на изоставянето на деца, особено предвид факта, че бедността е една от основните причини за изоставянето на деца.“ (стр.1, преводът е мой)
Същият проблем повдига в текста по-долу Мария Шаркова. Мария следи положението с институциите отблизо и може би я познавате като преводача на Кейт Блюит от филма „Изоставените деца на България“, излъчен преди пет години по БиБиСи. Затова нейният поглед е важен за мен. Мария също не забелязва „подобната реформа“ на Калин Каменов. Явно трябва да си държавен чиновник, за да я видиш по-ясно. В стил „новите дрехи на царя“. Другият важен проблем, за който пише Мария е пълната липса на визия за приобщащо образование на децата с увреждания, които ще бъдат деинституционализирани. Вместо образование за тях отново се готвят тези резервати на сегрегацията на деца с увреждания – дневните центрове. И не на последно място, Мария анализира критично начина, по който се броят деинституционализираните деца, за да се отчита успех. Коментарът ѝ беше публикуван първо в Обектив на БХК на 30 май. Публикувам го тук с нейно разрешение.
Изоставените деца на България
Мария Шаркова
Времето (почти година), което прекарах в Могилино като преводач и асистент на Кейт Блюет, докато се снимаше филмът за BBC „Изоставените деца на България”, и обикалянето из други домове за деца с увреждания, формира у мен три крайни убеждения, в които твърдо вярвам: че всички домове трябва да бъдат затворени (категорично не вярвам в думата „преструктуриране”), че персоналът в домовете също е институционализиран и не подлежи на деинституционализация; че това, което липсва на децата в домовете и което имат децата в семействата, е само едно – грижа.
И тъй като никой човек не може да остане безразличен след това, което е видял и разбрал, логично реших, че искам да продължа да помагам на TBACT – организацията, създадена в Англия след излъчването на филма. Оттогава насам тази организация има няколко проекта, които развива и към които е насочила силите си, виждайки това, което се случва в страната ни. А то накратко, според вижданията ми, е следното:
Към този момент деинституционализацията е насочена основно в една посока – да се изведат децата от домовете и отчасти да се развие ранната интервенция, т.е. прави се опит да се затвори входът към институцията. Извеждането на децата от домовете се осъществява по четири начина – чрез реинтеграция в семейството, осиновяване, развитие на приемна грижа и изграждане на центрове за настаняване от семеен тип. Прави огромно впечатление липсата на какъвто и да е мониторинг на последващите резултати от това извеждане – брой на върнати в институцията деца от семействата им или от приемните такива, както и какво се случва с т.нар. ЦНСТ-та. Дори да се изнася информация за броя изведени от институцията деца, липсва информация колко през това време за влезли в нея. В случай, че е бил „затворен” изкуствено входът към конкретен дом чрез забрана да приема деца, то няма мониторинг дали не се е увеличил приемът на изоставени деца в домове в съседни региони. В подкрепа на твърдението ми говори статистиката: според доклад на ДАЗД само за първата половина на 2011 г. са институционализирани 20 деца с увреждания, а 32 деца са напуснали институции от този тип. Всъщност 5 от тях са прехвърлени в друга институция, 3 са напуснали поради навършване на пълнолетие, а 7 са починали, т.е. в тези три случая за деинституционализация не може да се говори въобще (цифрите за другите институции са подобни). Тази суха статистика означава само едно – че само за половин година в домовете за деца с увреждания са приети 20 деца, а са ги напуснали 17, или с други думи, това са цифрите на една несъстояла се деинституционализация.
Парадоксално от горните съждения следва изводът, че проблемът на деинституционализацията се намира извън институцията. Нека се огледаме около нас -броят на децата с увреждания, които учат общообразователните училища или детски градини е изключително нисък. Достъпът до обикновените училища е невъзможен, родителите играят роля на ресурсни учители. Все още липсва предоставяне на помощни технически средства на деца с увреждания според индивидуалните им нужди (в списъка на АСП за помощни и технически средства по ЗИХУ липсват например детски инвалидни колички), а помощта за семействата с деца с увреждания се изразява в предоставянето на мизерни добавки по Закона за социалното подпомагане.
Все още битува теорията, че за да се затворят домовете, е достатъчно да се отворят достатъчен брой дневни центрове, в които да се отглеждат същите тези деца, и още по–достатъчен брой центрове за настаняване от семеен тип, където луксозната обстановка е повече в полза на гузната ни съвест, отколкото в полза на децата. Така например, от доклада на ДАЗД за изпълнението на проекта „Детство за всички” става ясно, че ЦНСТ-тата се превръщат в основна услуга и алтернатива на институциите. Предвижда се 85% от децата и 40% от младежите с увреждания да бъдат изведени от домовете в такива центрове. Или в страната трябва да бъдат изградени общо 145 ЦНСТ. Доколкото обаче този тип резидентни услуги трябва да бъдат временно и крайно място за настаняване на децата, за които са изчерпани другите пътища за деинституционализация, тази цифра е стряскаща и демонстрира безсилието на органите, ангажирани с този процес в България. В същия доклад като съпътстващи услуги е предвидено единствено изграждането на голям брой дневни центрове за деца с уреждания и центрове за социална рехабилитация и интеграция.
Тези форми на грижа са отново начин за сегрегация и отделяне на децата с увреждания от другите. Не можем да очакваме да ги приобщим към нас или семействата да не изоставят децата си, докато не спрем да създаваме отделни кътчета, зони, центрове или други форми на изолация. Използвам думата „приобщим”, а не „интегрираме’, защото интеграцията се възприема като начин да накараме различния да заприлича на всички, вместо да бъде разбран и приет с различията си. Тази посока на деинституционализацията е най-трудно възприемаща се. Не защото изисква голям ресурс. Да предприемеш мерки за реално стимулиране и създаване на условия за отглеждане на дете в семейството му е далеч по-евтино, отколкото да плащаш за едно дете, отглеждано в дом. При това няма спор коя е по-качествената грижа. Именно заради това не намирам обяснение в съсредоточаването към демонстративното затваряне на домове (за да не дойде пак BBC да снима) без паралелното и необходимото развиване на политики, насочени към семействата, и създаване на приобщаваща среда за тях.
Друг проблем е, че деинституционализацията е насочена към извеждане на децата „навън”, без едновременното осигуряване на грижа за тях, докато все още са „вътре” в институцията.
Тази тенденция беше установена от английските ми колеги още през 2008 г. и безусловно доказана от „внезапното откритие” на министъра на здравеопазването след посещението в ДМСГД в гр. Плевен. Стана ясно, че докато демонстрираме пред Европа какви уникални способности имаме да закриваме институции, децата вътре в тях… продължават да умират. Всъщност нищо изненадващо не бе установено в Плевен. За мен единствената изненада беше, че всички тези нарушения в дома се коментираха като прецедент. Организацията, на която аз помагам, е сигнализирала по време на срещи както министъра на здравеопазването, така и Държавната агенция за закрила на детето. И двата сигнала са подадени през 2011 г. [1] Това, което се случи в дома след сигналите, беше проверка. Мерките, предприети след тази проверка, очевидно са… никакви. Доказателство за това е именно ужасената ни министърка, посетила дома месеци по-късно.
Заради пълната липса на грижа за децата в институциите TBACT взе решение и още през 2008 г. започна да финансира програма в дома в Плевен. Още в началото намерението на колегите беше да не се осигуряват пари например за настилки на под, по който не ходят деца, на модерна кухня за недохранените бебета, нито пък климатици за деца, неизвеждани на чист въздух с месеци. Стремежът беше тази програма да осигури реална, индивидуална грижа и внимание за всяко дете, без да се инвестира ресурс в самата институция. Програмата включва осигуряване на всекидневна грижа, полагана от наетите жени по проекта „БАБА”, чиято задача е да осъществяват човешки контакт с конкретно дете. Идеята е детето да почувства близост, да бъде хранено колкото време му е необходимо, да чува името си и някой да разговаря с него. Доброволците, от друга страна, правят безплатно всичко това, което персоналът срещу заплащане не върши. Тези дейности протичат успоредно с осигуряване на няколко рехабилитатори и психолог, които да работят с децата и бабите едновременно. За много кратко време грижата, положена за тези деца, е видима – почти всички бързо започват да наддават, част от тях се опитват да ходят, да издават звуци, да изговарят отделни думи. Прави впечатление и осезаематаразлика между децата, които не са включени в програмата, и тези, които имат своите „баби”. [2]
Колкото и полезни да са за отделните деца програми като „БАБА”, те не могат да решат проблема и да заместят нуждата от реална деинституционализация – подкрепа на семействата чрез създаването на среда, в която детето и семейството да бъдат виждани като основното място, в което трябва да се случи деинституционализацията.
[1] Към този момент, в резултат на подадените сигнали, последиците за организацията са драстични – продължителен период на недопускане на доброволците в дома и ограничаване на възможността за въвеждане на нови участници по програмата „БАБА”.
[2] За повече информация относно дейността на ТBACT: www.tbact.org
Мария Шаркова е адвокат, занимава се основно с медицинско право. От 2006 до 2008 г. работи с екипа на Би Би Си по филма за дома в село Могилино.
