ясно за кого
имаше нощи в които и двете се губехме и намирахме имагинерен и краткотраен смисъл в разминаването на
два рома
по масите
между чашите
между очите
между думите
после ми отне доста време и смелост, за да разбера, че краткотрайният смисъл е най-големият възможен
смях.
имаше/ло/ едно време, когато смях и седене на пейка в 5 сутринта в мразовита утрин, записвайки лафовете от изминалата вечер, беше най-нормалното нещо на света. срещането в Борисова специално за да се въргаляме в снега. многочасовите кафета, завършващи с „ей сега като се прибера ще ти пратя това, това и това, гледай това, чуй онова”. безподобния смях в безподобния студ на път към партито, защото и двете сме безподобно замръзнали и сме на другия край на света, но who the fuck cares. весело ни е!
кой да повярва, че тези две момичешки души не се изгубиха по времето, когато едната тичаше към първия трамвай, а другата го хващаше в обратната посока, защото и без това е единственото нещо толкова рано сутрин, а по-нататък все ще е тръгнало и нещо друго. какво значение има и без това. не се изгубиха по времето, когато привидно нищо нямаше смисъл, явно защото тогава смисълът е бил най-голям.
едната се изгуби в себе си доста по-рано от настоящото време на разказване, докато другата я гледаше в очите и не проумяваше какво става, и й казваше думи, които тя се чудеше защо не помагат…и докато първата се сети защо думите на другата не действат и започна да драпа сама с всички сили, за да се измъкне от шибаната дупка, другата се изгуби някъде другаде. в подаръците за годишнина и празничните рокли на свекървата. първата излезе на повърхността, отърси глава в стил what year is it и се чудеше какво става и къде й отиде приятелката. докато се чудеше, се научи да не я боли от нищо, да реже брутално, да е директна, когато я питат, и лицемерна, когато не я. съвсем други обстоятелства го наложиха, но резултатът е налице. научи се също, че от прекаленото раздаване не боли, а напротив – колкото повече даваш, толкова повече имаш. научи се да обича безстрашно, затвърди си урока, че най-важното е дали ти обичаш и какво ти искаш..всичко друго е външен фактор. упорито ще продължава да изслушва, но отказва да се научи да приема наличието или не същността или не на коледни подаръци като фактор, превземащ ежедневието. отказва да влиза в ролята на човека, пред който ще кажеш проблема си вместо на този, с когото реално трябва да говориш – освен ако не е за генерална репетиция. приема, че всеки минава през собствени проблеми, но отказва да приеме несъществуващите проблеми за такива. особено когато знае, че и ти знаеш какво са истински проблеми.
ромът вече си стои в бутилката на онзи далечен във времето софийски клуб, затворен в атмосферата му от тогава; предварително знам отговора на „ще идваш ли на партито?”, затова напоследък не задавам и въпроса…принципно нямам проблем с оставянето и тръгването, ако го поискам – това, както и други неща, си доказах в последните месеци – но това е ако съм убедена, че има смисъл. и ако го поискам. а аз не го искам и само си седя тук и се чеша въпросително по брадичката, оглеждайки своята пътечка в живота – нещо не си тук, нито на съседните, срещаме ли се по-нататък на картата?
