Ако досега не си чувал за Саша Барън Коен или мислиш, че въпросният е двойник на Фреди Меркюри, то пропускът си е изцяло за твоя сметка. За добро или лошо, с много или малко, този човек успя да се превърне в явление в киното. Започнал с „Шоуто на Али Джи“, прерастнало по-късно в пълнометражните и добили значителна популярност Borat и Bruno, британският комик се доказа като сценарист и сам самичък си изгради скандален имидж в индустрията. Дори на актьорското поприще – въпреки че ролите му често са смятани за несериозни и твърде пародийни, лишени от дълбочина – Саша Барън Коен наскоро демонстрира безспорния си талант и енигма чрез сравнително малка роля в Hugo.
Новият му филм The Dictator (с режисьор отново Лари Чарлз) следва посоката на предшествениците си, но този път героят е нов. Това е генерал Аладийн – Диктаторът, който коли и беси в суверенната Република Уадия: репликация на страна от третия свят, недокосната от демокрация и разработваща ядрено оръжие. Имената са абсолютна фикция, ала нито това, нито целия абсурд, с който е изтъкан персонажът му, не пречи на достоверното превъплащение на Барън Коен в изграждането на поредния му култов, емблематичен образ. На моменти го издава единствено лекото разхилване, което явно е било неизбежно на фона на всички простотии, които демонстрира пред камера. А те не се ограничават само с филма, защото Коен, влязъл в роля, като част от рекламната кампания на филма известно време тероризираше Холивуд и даже успя да вдигне доста шум около иначе брутално скучните Оскари. Дали въпросният шум е бил инсцениран и нагласен с двустранна уговорка е друг въпрос, но няма значение – и самите Оскари бяха нагласени и режисирани, ала това не им попречи да са досадно скучни.
Както предполага и заглавието на „Диктаторът“, този път тематиката е с една идея по-геополитическа. Но в този нов контекст, насоката на филма запазва добрата стара рецепта – задявки на расова, полова, религиозна основа, без капка такт или лицемерна политическа коректност. Героят отново попада в Америката и отново се сблъсква с непривични за него ценности и културни привички, само че през нова призма. Факт е, че по един или друг начин лентата казва доста истини, макар и да не казва нищо ново. За социална критика дума не може да става – поне не и с този тон, но всеки зрител сам може да си извлече своята, леко „побутнат“ от показаното на екрана. Иначе осмиване и присмиване на разни обществени стереотипи и порядки, събирателни образи, клишета от ежедневието и културата има колкото щеш, наред с някои случайни закачки за повече пикантерия. Хуморът е черен и дебелашки, а някои откровени обиди са маскирани като шеги. Не всичко е толкова смешно, но в крайна сметка има моменти, бъкащи от експлозивност и водещи до болезнено превиване на корема.
Във всичко това са забъркани още Бен Кингсли, Анна Фарис и шепа други третостеепнни актьори, защото, както знаем, самият Коен е окупирал почти цялото екранно време. Фарис, между другото, се справя очарователно в ролята си на креслива феминистка и еко-активист.
От пръв поглед се вижда, че в сравнение с миналите две заглавия тук е наблегнато повече на стилистиката на филма, въпреки че все още ми е трудно да проумея за какво отиват 65 милиона бюджет в такъв тип филм. Визията е на ниво. В същото време псевдо-документалният стил отива на заден план, а импровизираните камеота и интервюта почти липсват. Вместо това Коен се е опитал да стъкми нещо приличащо на конвенционален филм повече от всякога. Разбира се, за някакъв смислен сюжет или консистентен сценарий трудно можем да говорим – имам усещането, че британецът първо е набелязал основните си скечове и теми за ебавка, след което набързо ги е навързал с някаква (не)правдоподобна история… Която в крайна сметка завършва под формата на нещо като романтична комедия, а с надписите накрая дори вървят разни смешни сцени.
Саундтракът може и да не ти хареса, но със сигурност е интересен. Композитор на продукцията е Ерън Барън Коен – най-големият от общо тримата братя Коен. Самият той е включил две собствени парчета, а измежду останалите изпъкват кавъри и „уадийски версии“ на по-популярни такива… всичко това, разбира се, в името на гаврата!
Накрая май всичко опира до очаквания и претенции. След показаното дотук никой не очаква от Baron Cohen да разкаже някаква сериозна история със задълбочен сюжет, и с оглед на това единствено можем да възприемем филма като ултимативната комедия и да се насладим на неконтролируемия поток бъзици и сатира. Не знам дали защото го гледах наскоро и споменът ми е все още пресен, но в това отношение сякаш „Диктаторът“ е най-забавният му филм. Наред с това обаче, за пръв път лентата се опитва да бъде по-сериозна и да се побере в рамките на средностатистическа комедия – с цялата ѝ структура и сюжет. Не че се получава, но май именно това е претенцията, която нагарча в последното отроче на Саша Барън Коен.