напоследък заподозрях, че се привързвам към места вероятно повече, отколкото към хора. колкото и нелогично да звучи. мога да оставя човек в миналото си и да си седи там, а за мястото да се сещам по-често.
осъзнах го, когато започнах да подреждам албумите си със снимки във facebook – групирах ги по места, на които се връщам често (за разлика от предишната схема – всяко ходене с отделен албум). а напоследък се хванах, че изминавам нарочно един маршрут, който съм изминавала десетки пъти с точно определен човек преди много години. сега го изминавам сама, защото усещам някаква сигурност в него, но това има много повече общо с маршрута, oтколкото с човека.
места в София, към които имам особена симпатия, са например Борисовата градина, от която никога не мога да се откъсна и все нещо ме тегли натам, Южния парк, който напоследък избягвам, но това е само защото съм прекарала учудващо много време в него; имам няколко любими улици – както в центъра, така и в крайни квартали. привързвам се към заведения, зали за събития, стари офиси, апартаменти на приятели и още по-неприятното – предишни квартири на близки и вече не толкова близки хора.
аз съм на 9-10, баба ми продава малката гарсониера в Дървеница и купува доста по-хубав и голям апартамент на 20 минути пеша от нашия, всички се радват, тя черпи, а аз се чудя защо само на мен ми е мъчно и как е могла. с Я. седим и аз й обяснявам как ще ми липсва толкова много мъничката уютна кухня (тя е прекарала там максимум година-две, аз съм ходила няколко пъти), а тя ме гледа с поглед „я се стегни, гледай каква е дупка”. дупка, ама…какво като е дупка. вече не поддържаме връзка, тя смени няколко квартири оттогава, а аз все се връщам към онази там. таванът, на който Л. прекара няколко месеца и се събрахме с момичетата да отидем да го видим само веднъж, уговорихме се да отидем още веднъж и така и не се случи. дори това. апартаментът, в който той беше живял целия си живот, видях само веднъж, преди да бъде продаден.
започнах с малките, за да стигна до по-големите – явно влагам някаква емоция и енергия навсякъде, където ходя. онзи ритуал с хвърлянето на монета във вода „за да се върнеш там” винаги ми е бил специален – в повечето случаи наистина искам да се върна там и не мога да си представя, че няма да го направя до края на живота си. имам много силна емоционална свързаност с Пловдив например, там съм прекарвала всяко лято, обожавам къщата на баба и се връщам всяка година за по няколко дни. не го възприемам като ходене някъде, по-скоро като връщане. същото е с Варна, само че там съм прекарала 2-3 лета по седмица-две преди около 15 години и още ми е мъчно за онзи апартамент и за онзи двор. и сега, когато ми се случи да минавам от там, ме е яд – как можахте да остъклите прекрасния балкон с красив метален парапет и ограда? whoever you are. Варна например ми липсва страшно много, за последно бях там 2009-та и никога, когато отида, не ми е достатъчно. от 2008-ма насам същото нещо се случва и със Созопол и вече направо нямам потенциала да ходя на нови места, за да не се привързвам :D. и ето я разликата между мен и теб, понякога на старите места намирам много повече, отколкото на новите.
тази вечер съм в Строежа, това е поводът.
