Може да прозвучи изпълнено с една доста голяма доза мазохизъм, но човек трябва да си чупи главата! При това собственоръчно!
Не, не говоря за онези резки инциденти на две колела и щетите по разни части на тялото, протекторите и велосипеда. Говоря за чупене на главата във фигуративната страна на този израз – „чупене“ на начина на мислене и излизането от калъпа, в който все някога всеки попада. Онзи душевен калъп, в който дали от някакви свои виждания, емоции и рационалии, или пък просто от най-елементарен инат, човек гони до край една дадена цел. Една цел, която първо се приближава, после изчезва с 200 като мотоциклетист по околовръстното. После пак се приближава с лека джогинг стъпка, дори още по-близко от преди, след което отново се измъква рязко, грубо, макар с усмивка на лице, с вежливост при писането на текстови съобщения и изчезва в мъглата, в тъмнината, там откъде е дошла.
Друго си е. Сам да си счупиш главата. Разни индивиди около теб, кой от кой изпускащ обхватността и същността на твоите терзания, ти изказват своите мнения за твоя живот. Казват ти да не правиш това, да не правиш онова. Как от дадено действие щяло да те заболи много; как дадена емоция ще продължава да тлее с времето. Говорят, създават шум. Мислят си, че като са странични наблюдатели това ги прави безпогрешни; че ги слава в обувките на твои съдници, които да ти дават насока в живота. Да, ама не!
Друго си е. Сам да си счупиш главата. Като го направиш, в първия момент боли. Махнал си протекторите и си се праснал с всичка сила. При това нарочно, със засилка! Гледката е потресаваща – кръв, мозък, кокали, мускули, сълзи, чувства, размисли. Боли! В следващия момент обаче ти става добре. Забърсваш всичко с малката бяла кърпичка, която държиш в задния си джоб. Помълчаваш, но не като в моментите, когато са ти казвали да замълчиш, защото просто не са искали да те слушат. Мълчиш, защото се чувстваш свободен. Свободен да си себе си, да бъдеш отново онзи, който сам си забравил преди доста време. И си мълчиш с кеф.
Ставаш и тръгваш напред, макар и пеша за момента. Вървиш, качваш се на идващото след минутка метро и слизаш на следващата спирка. Излизаш от онзи подземния свят и стигаш до нулевото ниво. Оглеждаш се – стъмнило се е, но всъщност това е един нов изгрев за теб, новото начало, където рестартираш себе си. Вървиш на запад, бавно, пеша, гледайки звездите по небето и наслаждавайки се на тишината. Не мислиш вече. Чакаш онзи истинския изгрев, красив и оранжев, на другата сутрин, само след няколко часа. Точно когато ще се намериш отново, сам себе си.
Лягаш, спиш, събуждаш се. Е, вярно е изгрев. И наистина е красив и оранжев, но също така е изпълнен и с надежда, точно в началото на новия ден. Седиш си там на високо над града, с кафенцето на масичката до теб на терасата. Мислиш си и си казваш „Друго си е…. да си счупиш сам главата. Но си струваше заради мен самия!„