Четейки си поредната книга (“Coming of age on Zoloft”) и говорейки си с разни хора и четейки различни публикации, започвам да се чудя – кога стана лошо и болестно човек да е нещастен?
Има различни причини хората да се чувстват нещастни. От една страна, може да е чисто биологичен дефект и липса на невротрансмитери, но от друга страна може просто мозъкът да ни казва, че трябва да направим нещо – нещастието, депресията и т.н. са стандартният механизъм да искаме да потърсим промяна, начинът да ни се каже, че трябва да го направим. Начинът да схванем, че нещата около нас не са добре и че трябва да се променят, че вероятно ние самите трябва да направим нещо.
В момента нещастието и отклонението от нормата на моменти се разглежда като престъпление – ако не си говориш с другите, ако не правиш някакви стандартни неща, ако си злобен и неприятен – което е грешно. Даже психиатрите казват, че ако дадено нещо не ти пречи да функционираш в обществото и ти самия нямаш против, не се брои за болест.
Може би културата ни има нужда да схване и да каже, че да си нещастен е нормално, дори полезно за самото общество, защото без нещастни хора много интересни неща нямаше да ги има. Стремежът към щастие ни бута напред, нека да не го режем и обявяваме за нещо лошо.
Гледам как прилична част от хората, които познавам пият или са пили антидепресанти, например и си мисля, че не би трябвало да е нужно. Да, помагат, карат ни да се чувстваме (по-) щастливи, може да ни помогнат да прескочим някоя сериозна дупка в живота си, но те трябва да са нещо крайно като средство и когато имаме проблем, да си го решаваме – дали сами, чрез правене на нещо, дали чрез говорене с другите или някакви групови действия.
Не се притеснявайте да сте нещастни, не се притеснявайте да искате да не сте и да правите нещо по въпроса. Полезно е:)