„Маргарет“ е особен филм, резултат от големия сблъсък на създателя му с продуцентите, от което произтича полемика какво всъщност представлява – непълен филм, осакатен, но все пак видял бял свят, независим проект, който е имал амбиции да се превърне в нещо по-голямо или достоен филм, който в 150 минути успява да грабне вниманието на зрителите и кинокритиците, отчитайки колко подценена е останала работата по него. Режисьорът и сценарист Кенет Лонерган не успява да види филма, който първоначално бил запланувал с продължителност над 3 часа, а оттам и проблемите, които съпътствали работата му в продължение на 5 години след заснемането му.
Всъщност крайният резултат е повече от задоволителен. „Маргарет“ е изпълнен с иронична враждебност и тежък въздух, в който сцените се спъват една в друга, сякаш незавършени и прекъсвайки ходовете си в малки сблъсъци. Лонерган изследва възможните последици от една морална и социална конфронтация, произтичаща от пътна катастрофа, събитие, което ще промени живота на героите след драматичния за Америка 11.09.2001. Филмът е смел и достатъчно остър в критичните си предупреждения и иронични намеци, но е облечен в мелодрама и фалшива суетност, заспали на дъното на сериозната тема, която анализира. Комплексните мотиви изглежат най-реални, когато са извадени на повърхността и са третирани със средствата на мелодраматичното, за да може целият този кинематографичен фалш да реализира паралел между реалността на филма и реалността отвъд екрана, която реалност е истината на драматурга и режисьор Кенет Лонерган.
„Маргарет“ започва с брутална сцена, в която времето спира, а зрителят е на мястото на инцидента до последния дъх на загиващата. Още в тези минути Ана Пакуин дава заявка за сериозна роля, а оттам насетне играта ѝ заслужава овации за един прекрасно разработен образ, близък до реалността, сложен и раздиращ себе си от вътрешни конфликти. Лиса е антипатична, но позицията на зрителят е да ѝ вярва и да бъде с нея до края. Всичко е по-сложно отколкото изглежда, а действията ѝ са ситуирани в една иронична амбивалентност, където лицемерието и симпатията вървят ръка за ръка. Героинията търси одобрение от обществото с един грешен облик на светица, приела своеобразно личната вина, за да може да изкупи осъзнатия си егоизъм и манипулативност и по този начин да прикрие комплекса си за справедливост. Тя е досадна, нахална и груба, но отстоява своето. Иронично е разкритикувана правотата ѝ, но мотивировката на героинята не отсъпва пред нищо; провокацията, че нещо не е наред от страната, на която се очаква зрителят да заложи, съпътства виртуозно целия филм. Пакуин успява да създаде образ от плът и кръв, който мразиш и обичаш и отива много по-далеч от това, което виждаш на екрана.
Открито показана е липсата на (правилна) комуникация в модерното общество и хаосът, произтичащ от невъзможността да възприемем другия. Сцените на улицата са на забавен кадър, и макар да има изобилие от хора, те сякаш се движат в свое собствено поле, подхранено с отчуждение и собствени интереси. Режисьорът обръща голямо внимание на сценичните изкуства като основни мотиви – театърът и операта – като ги обвързва със семейните и личните сблъсъци, които се случват във филма – животът е труден и твърде често неосмислен, а изкуството – абсурдно и неразбрано, така както всяка алтернатива за чиста истина. Бавната камера и панорамните сцени от Ню Йорк демострират разединението и тихия хаос, който цари в живота на всеки един.
Конфликтът, макар и остър, е изкуствено драматичен и дори на моменти абсурден, пълен с излишъци, но майсторски разрешени в действителността на филма, така че да изглежда правдободобен. Героите сякаш не са мотивирани от милиметрично изчислен сценарий, а от натуралните си стойности да бъдат типични образи от големия град. Град, който агонизира пред неспособността си да разбере хаоса наоколо в една мрачна меланхолия.
„Маргарет“ е суров филм за вината и егоцентризма да се разсмееш по време на погребението, за безочието да извадиш на повърхността истини заради собствената си сигурност, дори от това да зависи чуждото щастие, за смелостта да докажеш, че ако ти имаш вина, то тя също е и на шофьорът, който не спира на пешеходната пътека…