Какво може да накара стотици хора да поемат по непознат път в търсене на нов свят? Коя е онази сила която би ги отвела до прага на новия живот и не би ги напуснала дори сред погрома на илюзиите за рай? Отговорът е надеждата. И като в една по-реалистична приказка с ясния отенък на американското "Гроздовете на гнева" се превръща в перифраза на "В очакване на Годо", на когото все още се надяваме.
Едно американско семейство, преживяло Голямата депресия, се отправя на път с надеждата за нов шанс, когато вече всичко е загубено. То е само частица от стотиците други хора, оставащи безименни по пътя към една псевдо американска мечта.
Пълното ми абстрахиране от политическите убеждения на автора беше невъзможно, нито пък можех да остана безразлична към болката и краха на човешките илюзиите, описани в книгата, но на моменти силите ми стигаха единствено да се оставях на самото пътуване. Към надеждата, зарита някъде из прашния път, изглеждащ сякаш безкраен.
Това определено е роман без капка суета за сбъсъка на хората лице в лице с безпомощността, за тихото примирение и склонените глави, но всичко е разказано безкрайно лирично и живо. Пред повечето картини оставаш неспособен да разсъждаваш и без съпротива чувстваш, вълнуваш се и биваш променен или поне начина, по който възприемаш околния свят. Освен лента от ярки фотографии, Стайнбек предлага в романа си и монолози на хора, които никой не чува, но в тях историите за времето са най-изразителни и откровени.
Въпреки следите от болката, "Гроздовете на гнева" не негативна книга, тя просто се стреми да даде най-точния портрет на своето време и да потърси американското сред корените на историята му.
