Едва ли има по-добро представяне на книгата с разкази на Мирослав Пенков от това на самия автор, който казва:
Осемте разказа в този сборник рисуват една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда, през погледа на най-обикновени хора – мъже, жени, деца, еничари, комити и хайдути, партизани и кулаци, или пък нашенци в модерно време, едни избрали да останат, а други - заминали далеч, макар и само телом.
Писах разказите и на английски и на български с голяма любов. Дано уважаемият читател усети това. Дано ги хареса.
Уважаемият читател усеща всичко написано. Изживява го. Чуди му се. Носталгично му е за едно време, но не му е носталгично за онова време – комунизма. Не знае колко евтин може да бъде Ленин в eBay, но знае за историите за Запада и колко хубаво било там („Как купихме Ленин”). Чел е приказки, но приказките за страната му му се виждат някак страшни и тъжни („Девширме”). Бил е влюбен, но не е убивал от невнимание(„Снимка с Юки”) и не е обичал скришом някой в писма („Македониjа”). Не е пресичал и реки от обич. Но и реки не са го деляли от любимите хора („На изток от рая”). Няма феноменална памет, но е влизал в църква, и кръстовете са били символ, а не средство, но символ на каква епоха и символ кога („Крадци на кръстове”).
Всеки от нас си има и име и не може да си представи какво е да му го отнемат, все едно с нож в душата да се вмъкнат и да отрежат нещото, което се е сраснало с теб, а не е неканено като болест („Нощният хоризонт”). И всеки от нас знае, че живеем в демократична страна, страна на равните възможности, които обаче се оказва, че не са толкова еднакви за всички още от люлката и лошият навик се превръща в начин на живот, а безпаричието е и повод да не сме толкова добри, колкото ни се иска („Писмото”)...
Или – „На Изток от Запада” е много сполучлив сборник с разкази на един сравнително млад автор, който бива оценен от самия Салман Рушди (включва разказа му „Как купихме Ленин” в антологията „Най-добрите американски разкази 2008”). На края на сборника (а може би и още в началото) на читателя му хрумва, че „На Изток от Запада”, нарочно или не, препраща към едно много добре познато ни заглавие – „На изток от рая”. Още от Стайнбек насам знаем, че раят не е просто Рай, така както изападът не е само „Окей”.
Действията в разказите се развиват в модерни времена, в които все някак наднича историята на България с всичките си по-горе изброени определения. Не липсва ихумор, но той е поднесен с ирония, която дори и нагарча. Но ти става някак хубаво горчиво. Като с кафето. „Пийнете” си.
