онова лято в сиатъл тя останала без работа. нямала пукната пара. човекът, за когото се готвела да се омъжи в края на лятото, карал офицерска школа. и той без пукната пара. но тя била влюбена в него, той бил влюбен в нея и тъй нататък. видяла във вестника: „ТЪРСИ СЕ четец за сляп човек“, и телефонен номер. позвънила, после отишла у тях и той я взел веднага. работила при слепия цяло лято. четяла му едно-друго, социални проучвания, репортажи от съдебната зала, такива работи. помогнала му да си подреди канцеларийката в отдела за социални грижи. станали добри приятели, жена ми и слепият. откъде знам тия работи ли? ами от нея. беше ми разправила и друго. в последния й работен ден слепецът я попитал може ли да докосне лицето й. тя му позволила. разправяше ми, че прокарал пръсти по всяка част на лицето й, по носа, дори по шията! не можеше да забрави това. дори се опита да напише стихотворение по този повод. все се напъваше да пише стихотворения. пишеше по едно-две на година, обикновено след някоя много важна случка в живота й.
когато тръгнах с нея, показа ми въпросното стихотворение. в стихотворението си припомняше как пръстите му опипвали лицето й. обясняваше какво почувствала тогава, какви мисли й минали през главата, когато слепият докоснал носа и устните й. помня, че стихотворението не ми направи особено впечатление. разбира се, не й го казах. може пък и да не разбирам от поезия. да си призная, когато река да прочета нещо, не посягам най-напред към поезията.
реймънд карвър