Днешният пътепис на Люси ще ни води до едно от природните чудеса на Земята – Големия каньон на река Колорадо.
Приятно четене:
Големия каньон
много високо, много широко и много дълбоко
Големият Каньон е едно от „чудесата“ в света, за които съм чела като дете, и нямаше как да пропусна възможността да го посетя, въпреки няколкото часа допълнително пътуване, докато бяхме на ваканция във Вегас. Или поне аз наивно си представях, че става дума за няколко часа. Хм... не бяха няколко. Направо тънех в заблуда за размерите на това природно чудовище.
Големият Каньон е по-голям, отколкото очаквате
Има две страни – северната и южната. Разстоянието технически от едната до другата е около 35 км напряко, но в действителност това разстояние е само теоретично, освен ако няма да го летите. Ако се опитате да стигнете от северната до южната страна на Каньона с кола (т.е. заобикаляйки „пропастта“) става дума за 350 км. Северната страна е по-трудно достъпна, но по-запазена от човешка намеса. Ако очаквате да намерите магазинчета за сувенири, ресторанти и други подобни типични за американски забележителности неща, няма да ги намерите от северната страна. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Южната страна е по-пригодена за туристи – но дори и тя е сравнително необезопасена - ръбът на пропастта е достъпен и моето родителско съзнание изтръпва при мисълта на една погрешна крачка назад, докато се прави поредната сензационна снимка „на ръба“. Има тесни спираловидни пътеки, широки около метър – метър и половина, които водят надолу из Каньона. Ако решите да поемете на експедиция, можете да си наемете муле.
Гледката от Skywalk
е също толкова невероятна. Skywalk беше завършен през 2007 година, като проект, който да подпомогне индианското племе, което още живее наоколо. Мостът представлява дъга със стъклен под, укрепена със стомана, извита над река Колорадо на южната страна на Големия каньон. Пътят до Skywalk е незабравим – като кошмар, който ви преследва и изскача отвсякъде. По време на нашето пътуване пътят до Skywalk не беше завършен, предупредиха ни преди да тръгнем, че има 20тина мили черен път. Някакъв си черен път няма да ни спре, помислихме си ние, след като предния ден бяхме карали 7 часа до северната страна, която е малко разочароваща, ако сте се нарамили с големите очаквания като нас. 20тината мили се оказаха меко казано „черен път“, по-скоро – път в скали и облаци прах – така изглежда пустинята в Аризона. Единствените живи души в безкрайните 20 мили бяха някакви животни тук-там, роднини на овцете, но по-големи, и дървета Джошуа (нещо като дърво-кактус), с които флората в района почти се изчерпва. През цялото време напрегнато се взирах в огледалото за обратно виждане да намеря надежда, че рано или късно зад нас ще се появи друга кола, а като я видех, с ужас следях да не я изгубя от поглед. Излишно е да казвам, че обхват на мобилни телефони няма, и по-добре нищо да не ви се случва там. Моят страх беше, че ръбестите скали, по които карахме, ще спукат гума – оттогава обаче си промених мнението за Нисан, който има недобра репутация в последните години. От сърце се смях, когато стигнахме на върха и една жена ме спря на паркинга и ми каза, че те са били в колата зад нас и непрекъснато натяквала на съпруга си да кара със същата скорост като нас, за да не ни изпусне от поглед, т.е. ако нещо стане, поне ние да можем да ги видим.
[/caption]
Гранд Каньон трябва да се види!
Бях си забранила да използвам клишета като „необятност“, но стоейки пред гигантската пропаст, без да мога да видя края й, ми напомня за бедността на езика и ме подбутва убедително към клишето. Наистина е необятност! Поздрави, Люси Рикспуун Още снимки: 
