"Американци искат да махаме Левски от учебниците!" пищят едни вестникарски заглавия. "Махат Ботев", тръшкат се други. Днес във Фб мои разумни иначе приятели заплашваха, че няма да заведат децата си в училище, ако това се случи. Заплахата беше споделена около 7000 пъти.
Заинтригувана от колективната истерия (и като знам колко либи истината нашата преса), решавам да погледна за какво става въпрос. Оказва се, че в центъра на всенародния гняв стои анализ на Комисията за защита на дискриминацията, която е проверила учебниците за пети и шести клас и е коментирала кои от тях отчитат факта, че в българското училище учат и деца от други народности. Границата между патриотично достойнство и демонизиране на определени групи хора може да е тънка, но е ясна. Анализът е достъпен на страницата на Комисията и всеки може да види, че там за промяна на учебната програма и за отпадане на когото и да било от нея не става и дума. Дълго и безплодно търсих имената на Ботев и Левски, но за тях изобщо не се споменаваше.
Да, комисията обсъжда доколко историята и литературата се преподават така, че да не учат децата да се мразят помежду си. Доколко училището се въздържа да възпитава в омраза, да изопачава патриотичното наследство, превръщайки го във фашизъм с днешна дата. И няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между историческото описание на османската експанзия и описанието на исляма въобще като кръвожадна и войнствена религия.
Няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между централното място на Ботев в учебниците и еднозначното припознаване на всички страни от неговата идеология. Шекспир не е хич политически коректен - "Венецианският търговец" може да се тълкува като антисемитизъм, отношенията между Калибан и Просперо в "Бурята" - като оправдание за бруталния, макар и начеващ, колониализъм. И какво? Тези теми се разискват на спокойствие, без някой люто да се обиди от името на Шекспир и да сравнява всяко несъгласие с него с опит да бъде изхвърлен от учебниците.
В интерес на истината учебникарският бизнес е извънредно изгоден. Тиражите са такива, че издателство с добри позиции реализира огромни печалби. Не и, разбира се, ако училищата масово предпочетат друг учебник. Затова и издателите са свръхчувствителни към всяка публична критика и са готови на всякакви медийни хватки, за да се защитят.
В случая е използван класически реторичен похват, reductio ad absurdum. Аргументът на противника е префасониран така, че да прозвучи абсурдно в ушите на масовата публика.
А жълтите медии това и чакат.
Твърде жалко. Защото историята е достатъчно бурна, та да учим децата си да се мразят.
Ще разкажа една лична неотдавнашна случка, която доста ме жегна.
Вървя с децата през родния си град. Изведнъж чувам името си от другата страна на улицата. Виждам своя приятелка от гимназията, също с количка, става ми хубаво - едно от най-свестните момичета в класа, седеше на чина пред мен, страшно сърдечна и мила. И - ура! - спомням си как се казва, което с моята разсеяност си е чисто постижение. Доволна я представям на дъщеря си. Сега работела в онкологията, имала две момчета, разменяме телефоните си, аз все така гордо записвам името. Питам как се казват децата й. И тук тя ми казва две турски имена, като леко притеснено добавя кое какво значи.
Внезапно се сещам, че името, което съм помнила толкова години, всъщност не е нейното.
Че пет години е седяла на чина пред мен под име, което й е било натрапено, и е слушала всички клишета за турците и исляма в едновремешните ни учебници.
Същите, заради които ние не реагирахме на преименоването като на нещо недопустимо.
Двете с нея бяхме заедно, когато Йълдъз Ибрахимова дойде в нашето училище да изнася, да изпее лекция за джаза.
Само че тогава беше Сузана Ерова.
Мъчно ми е, че преименоването не беше скандал за никого от българите, които познавам. Мъчно ми е, като знам колко малко им трябваше на познатите ми, за да почнат да мразят турците ей така. Мъчно ми е, като знам колко страшно можеше да стане. И на всички да им се струва естествено.
Реториката от тогавашните ни учебници още се възпроизвежда. А с нея и всички инстинкти на омразата.
Затова е добре да има подобни анализи. Не за да ашладисва политическа коректност на класиката, а за да научи на мирно съжителство нас.
![]()
Заинтригувана от колективната истерия (и като знам колко либи истината нашата преса), решавам да погледна за какво става въпрос. Оказва се, че в центъра на всенародния гняв стои анализ на Комисията за защита на дискриминацията, която е проверила учебниците за пети и шести клас и е коментирала кои от тях отчитат факта, че в българското училище учат и деца от други народности. Границата между патриотично достойнство и демонизиране на определени групи хора може да е тънка, но е ясна. Анализът е достъпен на страницата на Комисията и всеки може да види, че там за промяна на учебната програма и за отпадане на когото и да било от нея не става и дума. Дълго и безплодно търсих имената на Ботев и Левски, но за тях изобщо не се споменаваше.
Да, комисията обсъжда доколко историята и литературата се преподават така, че да не учат децата да се мразят помежду си. Доколко училището се въздържа да възпитава в омраза, да изопачава патриотичното наследство, превръщайки го във фашизъм с днешна дата. И няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между историческото описание на османската експанзия и описанието на исляма въобще като кръвожадна и войнствена религия.
Няма смисъл да се правим, че не разбираме разликата между централното място на Ботев в учебниците и еднозначното припознаване на всички страни от неговата идеология. Шекспир не е хич политически коректен - "Венецианският търговец" може да се тълкува като антисемитизъм, отношенията между Калибан и Просперо в "Бурята" - като оправдание за бруталния, макар и начеващ, колониализъм. И какво? Тези теми се разискват на спокойствие, без някой люто да се обиди от името на Шекспир и да сравнява всяко несъгласие с него с опит да бъде изхвърлен от учебниците.
В интерес на истината учебникарският бизнес е извънредно изгоден. Тиражите са такива, че издателство с добри позиции реализира огромни печалби. Не и, разбира се, ако училищата масово предпочетат друг учебник. Затова и издателите са свръхчувствителни към всяка публична критика и са готови на всякакви медийни хватки, за да се защитят.
В случая е използван класически реторичен похват, reductio ad absurdum. Аргументът на противника е префасониран така, че да прозвучи абсурдно в ушите на масовата публика.
А жълтите медии това и чакат.
Твърде жалко. Защото историята е достатъчно бурна, та да учим децата си да се мразят.
Ще разкажа една лична неотдавнашна случка, която доста ме жегна.
Вървя с децата през родния си град. Изведнъж чувам името си от другата страна на улицата. Виждам своя приятелка от гимназията, също с количка, става ми хубаво - едно от най-свестните момичета в класа, седеше на чина пред мен, страшно сърдечна и мила. И - ура! - спомням си как се казва, което с моята разсеяност си е чисто постижение. Доволна я представям на дъщеря си. Сега работела в онкологията, имала две момчета, разменяме телефоните си, аз все така гордо записвам името. Питам как се казват децата й. И тук тя ми казва две турски имена, като леко притеснено добавя кое какво значи.
Внезапно се сещам, че името, което съм помнила толкова години, всъщност не е нейното.
Че пет години е седяла на чина пред мен под име, което й е било натрапено, и е слушала всички клишета за турците и исляма в едновремешните ни учебници.
Същите, заради които ние не реагирахме на преименоването като на нещо недопустимо.
Двете с нея бяхме заедно, когато Йълдъз Ибрахимова дойде в нашето училище да изнася, да изпее лекция за джаза.
Само че тогава беше Сузана Ерова.
Мъчно ми е, че преименоването не беше скандал за никого от българите, които познавам. Мъчно ми е, като знам колко малко им трябваше на познатите ми, за да почнат да мразят турците ей така. Мъчно ми е, като знам колко страшно можеше да стане. И на всички да им се струва естествено.
Реториката от тогавашните ни учебници още се възпроизвежда. А с нея и всички инстинкти на омразата.
Затова е добре да има подобни анализи. Не за да ашладисва политическа коректност на класиката, а за да научи на мирно съжителство нас.
