Току-що приключих с четенето на „От самоуважението до егоизма“ на Хорхе Букай и горя от желание да споделя впечатленията си от тази книга! Да, това е поредната книга за самопомощ, но пък на мен ми я препоръча съвсем истински психолог – точно тази книга по някаква причина не исках да си купувам и да й отделям време, но явно е било грешка от моя страна. Оказа се, че от всички книги на Букай, тази най-много ми пасва и сякаш е написана, за да помогне специално на мен да преодолея своите лични терзания.
Смятам, че много хора имат нужда да прочетат тази книга. Егоизмът е окачествяван като нещо лошо – напълно и безусловно лошо! Но се оказва, че има един здравословен егоизъм, когато човек поставя граници и мисли кое е добре за него. Съгласете се, че ако непрекъснато търсите начини да угодите на някого, ще си загубите времето… и нервите.
Подзаглавието неслучайно е „Разговор между мен и теб“, защото самата композиция на книгата е такава – Хорхе среща една жена, която е заинтересована от работата му, и всеки ден обсъждат дадена тема (по-точно три теми, затова книгата е разделена на три части – „От самоуважението до егоизма“, „Страхове“ и „Вина“.). Винаги съм харесвала начина, по който Букай предава своите знания – когато започнеш да четеш негова книга, не се чувстваш, сякаш четеш учебник по психология, а сякаш той е точно пред теб и говорите, ти също имаш думата, задаваш своите въпроси…
Тук за мен важното е, че човек наистина има нужда здраво да си стъпи на краката, да помисли и за себе си, да се освободи от страховете си и да не се терзае от чувство за вина. Което пък се оказва не толкова благородно чувство, колкото всички ние си представяме.
За първата част, носеща името на самата книга, е ясно – става въпрос как точно да откриеш границата между самоуважението и егоизма, как да се погрижиш сам за себе си, да не зависиш изцяло от другите, но също и да не изпадаш в състояние на пълна вглъбеност в себе си и да се превърнеш в егоист – този път в онова много лошо значение, за което всички ние се сещаме, когато чуем тази дума.
Втората глава на „От самоуважението до егоизма“ разглежда страховете и как да правим разлика между страх и уплаха, защото уплахата е предизвикана от реална ситуация, от нещо случващо се в момента, докато страхът е предизвикан от мисълта, че може нещо да се случи, от една сцена, разиграваща се единствено в глава ни. Тази част на книгата завършва с едно много обощително и утвърдително изречение: „Ако те е страх от нещо, направи го.“ – едва ли аз бих могла да го кажа по-добре.
Третата глава ме озадачи много. Всъщност дори не знам дали съм способна да пресъздам идеята, за която четох само до преди минути… Изчетох раздела наведнъж и все пак останах доста объркана. Винаги сме смятали, че вината е присъща на добрите хора, че е благородно чувство. Според Букай обаче, колкото повече вина изпитваме, толкова повече изисквания имаме ние към другите – затова и се терзаем, защото се поставяме на мястото на другия човек, представяйки си същите изисквания, насочени към нас. Също така чувството на вина зависи и от това доколко могъщи се чувстваме – ако смятаме, че имаме по-голяма власт, се обвиняваме, че не сме направили нещо, за да предотвратим лошото. В крайна сметка се оказва, че когато изпитваме вина спрямо близките си, ние потискаме гнева си към тях – това е най-объркващото и наистина изисква да се прочете точно по начина, по който е написано в книгата, за да бъде разбрано.
В заключение мога да кажа, че наистина препоръчвам тази книга. Определено не смятам, че това е литература за манекенки, макар да е написана по-достъпно.
