Ммм, да, поредното мое ревю за книга на Емили Гифин. Ще каже човек, че съм чиклит фенка, а всъщност – напротив, зачетох се във „Въпросите на сърцето” именно с идеята да се поотпусна малко след серията „сериозни” четива, които ангажираха съзнанието ми през последните няколко месеца. Това, разбира се, е друга тема, която предстои да развия в ревютата си през идните няколко дни, и все пак реших, че е подходящо да ви дам малко бекграунд, за да не изглеждат следващите няколко абзаца като дело на пост-Harlequin-маниачка.
И така, да се върнем няколко седмици назад... Сесията е приключила, в отпуск съм от 24 часа, а мястото, на което се намирам, е на около 400 км източно от столицата. Искам да забравя за изпитите, служебните отчети и градския транспорт и наивно решавам, че комбинация от мента със спрайт и поредния роман на Емили Гифин е онова 2-в-1, от което мозъкът ми има нужда. Е, да, ама не. Защото за разлика от повечето чиклит писателки, открили печелившата история „30-годишна-секси-мацка-среща-35-годишен-надут-пуяк-хепи-енд”, Емили Гифин е решила да изненада почитателите си с един роман, в който нито героинята е първа младост, нито любимецът й е адвокат с матов тен, нито краят е стандартното „И заживели щастливо до края на живота си...”
Теса и Валъри са жени на средна възраст. Теса е домакиня, избрала да посвети себе си на дома и семейството, изоставяйки работата си като университетски преподавател. Валъри е нейна противоположност – успешна юристка, която се грижи сама за шестгодишния си син Чарли. При нормални обстоятелства Теса и Валъри никога не биха се забелязали. Теса никога не би разбрала хъса, с който Валъри избира работата си пред възможността да срещне мъж, с когото да създаде сплотено семейство. Валъри никога не би проумяла саможертвата на Теса в името на един по-чист дом, ухаещ на курабийки и домашна лимонада.
Съдбата обаче решава да ги срещне и да ги изправи една срещу друга – Теса – в ролята на съпруга, която защитава семейството си, Валъри – в ролята на жена, която смята, че е открила любовта в лицето на женения Ник. Оттук нататък вариантите за развитие на сюжета не са толкова много – изневяра, признание, ултиматуми... и болка – болка от чувството, че губиш любимия, болка от осъзнаването, че искаш две несъвместими реалности, болка от усещането, че не постъпваш правилно. Една добре позната история, в която хепиендът оставя горчив привкус и те кара да се замислиш: „А ако аз бях на нейното място?”.
И все пак „Въпросите на сърцето” е чиклит – нетрадиционен, малко тъжен, абсолютно неподходящ за почивка, и все пак чиклит. Някои може би биха открили в него собствените ни страхове и съмнения, други биха видели във финала на историята своеобразен щастлив край. Това, което аз видях, беше човешка история – история, която те кара да се замислиш колко добре познаваш себе си, мечтите си и онова, на което истински държиш.
