Малки истории за града: За Луната

Освен грипа и шарката има и други епидемии - такива са събираческите моди - монети, марки, картички, кибрити, салфетки… Аз събирах значки. 

Мястото, където значкарите разменяха и купуваха беше южната част на пл. Александър Невски. 

Там именно ме стигна мълвата, че "американците кацнали на Луната и всичко можело да се гледа като на кино на американското посолство". То беше, където Стамболийски се задънва в Градската градинка. 

Хукнах натам, имаше доста хора, на витрината на посолството бяха сложили телевизор - наистина! Всичко се виждаше! Двама души се разхождаха бавно-бавно и плавно-плавно из лунния прахоляк. Документалността ме правеше свидетел. Какъв свидетел, направо си бях там, на Луната! Не ми беше толкова чудно, че двама души са чак там, а това че ги ВИЖДАМ. Картината се повтаряше и пак, и пак, кой знае колко време щях да зяпам. 

Някой изсъска: "Не може ли нещо да гръмне, да се взривят…" 

Огледах се и видях доста изопнати лица.

Срам и ярост изпълниха 14-годишната ми душа и се метнах към една отворена врата - библиотеката на американското посолство - тя винаги беше отворена, но никой не влизаше.

Вътре зад едно бюро седеше 40-50 годишна жена, със заострени очила с блестящи камъчета по края, макар и седнала по нещо личеше, че е доста висока. 

Удивлението й беше толкова голямо, че дори не произведе задължителната усмивка. 

- Какво мога да направя за вас?

На някакъв английски език казах, че поздравявам целия американски народ и че много се радвам. 

Тя ми даде купчина списания и значки с Аполо (от събираческа гледна точка ПЛОЧКИ). 

- Пак заповядайте. 

Направих фурор на Александър Невски. 

На другия ден ядох бой. 

Толкова беше времето, за да разпознаят чие дете е влязло ТАМ. 

Дали заради боя, дали заради значките, дали защото видях с очите си Армстронг и Олдрин съм направо техен голега. Космонавтиката беше много важна тогава. За цялото човечество. 

Сега не знам какво е толкова важно.