От известно време попаднах по телевизията на едно предаване, което по случайност уцелих няколко пъти и което ме накара доста да се замисля за това кое мотивира хората. Предаването се казва “Непобедимия Банзуке” (Unbeatable Banzuke) и е някакво японско състезание, в което се изпитват участниците в сила, ловкост и издържливост. Доколкото разбрах, излъчвало се е всяка седмица, така че в него са участвали страшно много кандидати. У нас го дават по един от каналите на AXN (не обърнах внимание кой точно) и показват само избрани моменти от него.
Банзуке наричат храмът на героите. Самото състезание се провежда в зала, като има различни трасета, в които се изпитват различни умения. Например, има едно трасе, което се казва “Мекият мост” (Sponge Bridge). Там има наредени изправени стиропорени плоскости в три редици и състезателите трябва да ги преминат, стъпвайки върху тях. Проблемът е, че те изобщо не са закрепени и много се клатят, и рискът да паднеш е много голям. Първата линия са плоски (и относително ниски блокове), втората линия са заоблени отгоре и това прави стъпването по-трудно, а третата линия са отново плоски блокове, но са с непрекъснато нарастваща височина.
Има трасета, които се преминават с едноколка (велосипед с едно колело), други се преминават с пого (нещо като патерица с пружина, върху която състезателят стъпва), трети се преминават на кокили, а гледах и едно, в което състезателят ходи и балансира върху пръстите си изправен железен прът.
Средно всяко трасе има един или двама човека, които са успели да го преминат в цялата история на състезанието. Има едно изключение, което е минато от 8 човека, а има и няколко, сред които и “мекия мост”, които нито веднъж не са били преминавани.
И тук идва моето зачудение. Защо, аджеба, го правят всичко това?
Ще поясня защо си задавам този въпрос. Аз се занимавам с човешката мотивация и онова, което ни води към успех в живота. Всички мъдри хора, чиито книги съм чел и чиито съвети се опитвам да практикувам, съветват да си поставяме цели и да ги следваме неотклонно. Преподавам управление на проекти и там отново говоря за това колко е важно да знаем целите на проекта и да не се отклоняваме от тях през цялото време на неговото изпълнение. Вдругиден, на 31.08.2012 ще изнасям презентация на събитието E-Manager във Варна и там отново ще акцентирам на поставянето и преследването на целите.
Има, обаче, една особеност. За да бъдат целите постигнати, те трябва да бъдат реалистични, постижими, тоест трябва да бъде възможно да бъдат постигнати. Когато човек знае, че неговата цел е постижима, това може да го мотивира да върви към нея. Когато знае, че други хора също са минали по този път, това може да му даде сили да го извърви докрая. Но какво може да ни мотивира да вървим към нещо, което е невъзможно за постигане? Ето това не мога да разбера.
Очевидно азиатската култура е много по-различна от нашата, но това състезание ме накара да се замисля за мотивите на всички страни в това шоу. От една страна имаме стотиците участници във всеки кръг на състезанието, които на практика нямат никакъв шанс да победят. Кое ги мотивира да участват и да се пробват? От друга страна имаме зрителите, които очевидно изпитват удоволствие от провалите на всички участници. Не би ли им било по-интересно и удовлетворяващо ако някой все пак спечели? Вие предствяте ли си да гледате първенство по футбол например, в което всички мачове завършват наравно?
И на трето място стоят организаторите, които правят състезание, но не дават награда никому. Тази идея със сигурност би се възприела от много български пишман-бизнесмени, защото така ще си спестят разходите по наградите, но пък у нас едва ли ще се намерят толкова много кандидати за участници, а съм сигурен, че на зрителите твърде бързо ще им омръзне подобно забавление.
Къде е удоволствието да гледаш поражението (и унижението) на толкова много хора и да не видиш нито един победител? Нашата култура възпява победителите. В България не толкова силно, колкото на запад, но и ние обичаме, когато в приказките и във филмите доброто побеждава злото и накрая имаме хепи енд.
Вярвам, че едно от най-ценните качества на човека, водещо до успех в живота, е постоянството. Често в моя живот съм се отказвал от намеренията си, когато съм се сблъсквал с по-големи трудности и това е била моята най-голяма слабост. Днес, като погледна назад, виждам в много случки от миналото, че ако съм бил малко по-настоятелен, малко по-търпелив и по-целеустремен, съм щял да постигна онова, към което съм се стремил тогава. Но от друга страна, и постоянството трябва да бъде прилагано разумно. Ако блъскаш главата си в тухлена стена, колкото и да си постоянен, няма да постигнеш успех, а само ще си разбиеш главата.
Тухлена стена не се разбива с глава – трябва да потърсиш подходящи инструменти или просто да намериш някакъв друг подход. А в състезанието “Непобедимия Банзуке” виждам хора които с неотменно постоянство и упоритост си разбиват главата в стената и водят предварително обречена битка. Приемат да играят по правила, които не им позволяват да спечелят, а на зрителите всичко това им доставя огромно удоволствие.
Къде е поуката тук? Аз ли нещо не разбирам или японците просто от скука се чудят какво да измислят? Какво ще кажете вие?
Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.
Filed under: Общество и нрави, Успех Tagged: Постоянство, непобедимия Банзуке, непостижими цели, обречена борба, поставяне на цели, постигане на целите, реалистични цели, състезание, успех
