Вървиш по тихите криво-чаровни провинциални улички и пред погледа ти внезапно “изскача” познат образ. Приближаваш старовремския дувар и прочиташ, че това е бащината къща на Симеон Султанов. Кой ли беше той?! Все едно – днес не се интересуват от тия неща, който знае – знае, който не знае – хич да не знае! Тъй приятен е лъхът от топлината на високия каменно-кирпичен дувар, над който зрелите смокини щедро приканват вкусовите ти усети, тъй приятен е лъхът от зелените вечнозелени пълзящи лиани на бръшляна, тъй приятен е лъхът от заспалата тишина на сливенското лято… Колко чужд на всичко наоколо е грозният блок на двайсет метра от чаровната къща на писателя – с изтърбушени прозорци, сякаш нарочно изоставен, като закономерен въпрос “Абе кой и с какъв акъл ме е топосал точно тук”?!? Да замълчим, да се поклоним пред паметта на изтъкнатия критик Симеон Султанов, за който май днес никой не се сеща, дори неговите съграждани…
