тя подбира заниманията си като картини за изложба. кани се, обмисля. накрая минава много време между крайното решение, че иска нещо и първото захващане. но щом се захване, е любов от пръв опит. и го докарва (почти винаги) до край.
той може да се захване с всичко…веднъж. не подбира, просто пробва това и това. и това. и това. нищо не задържа интереса му, нищо не довежда до край. дори и нещо да е имало потенциала, бързо е изместено от друго.
тя е мистерията на дълбоката вода. той е скоростта на стремителния въздух.
тя търси нещо, което да доведе до края. през най-големия рай, но знае как да мине и през най-големия ад.
той не търси нищо, но ако пътьом попадне на нещо, ще погледне с интерес. но ще си отиде, преди да е приседнал кротко.
е, щом е така. продължавам без въпроси.
някога отдавна си мислех, че с порасването светът се променя коренно и няма нищо общо с този, който преживяваш и в който живееш, докато си малък. оказва се, че не само че светът не се променя радикално – дори си е плашещо същият. променя се само начинът, по който гледаш на него, врътва се веднъж на 180 и после върти спирали на 360 нагоре и нагоре, защото съм оптимист. с израстването се променят както вижданията, така и страховете – след много други минах през доста съществения страх от безсмислие и сега съм на етапа с това, че никой никога няма да усеща света както аз го усещам. или може би хората около мен не са с достатъчно отворени сетива. или аз съм дръзнала да бръкна с пръстче и да подръпна третото око за мигличката, то да повдигне въпросително веждичка и да каже „кво праиме?”, докато всички около мен разчитат в най-добрия случай на двете си. но по-често ги затварят, за да не виждат грозните неща в света.
ускоряване от 0 до 100 за дни и отваряне към всичко и всеки, няма време за губене и точно днес е моментът да се уверя, че мога да общувам с всеки на света, не само с един избран или с шепа. споделям неща, които никога не съм изричала пред друг човек, на хора, с които се запознавам същата вечер. за няколко часа казвам най-големите си тайни, най-страшните си мисли и още. научавам в пъти повече за отсрещната страна и това е последният път, в който се виждаме. изследвам своите и чуждите души като побъркана, защото осъзнавам, че съм била в плена на собствения си щастлив трип дълго време и soulmates не съществуват. а в чуждите души намирам същото, каквото съм свикнала – просто топка енергия…хората се различават ужасно много и в същото време никак.
letters to everybody and nobody.
казваш ми, че не е интересно да пия розе сама на свещи, what about that one night stand? изсмивам се (за пореден път, защото вечерта е просто that awesome) и казвам, че има вечери и вечери. докъде ли трябва да стигнеш, за да го разбереш и защо точно аз искаш да те уча? животът ще те научи и сам, просто няма да е толкова бързо и болезнено. but then again, вие можете ли да изпитвате болка изобщо, скъпа зодия, която съзнателно ще избягвам?
слушам едно и същото ти на repeat и се чудя, игнорираш ме от добра или от лоша воля? пестиш думи и действия. оказва се, че само когато (си) сме наранени думите изведнъж стават извиращи отвсякъде и трябва да излязат. само че аз съм така и когато съм щастлива. защото да, супер важно е да знаеш, че обожавам новия си пой, въпреки че нямаш идея какво е това. аз от своя страна ще се поинтересувам от асцендента ти, въпреки че общуваме 2 пъти годишно…в скайп. та сега си седя в нищото и се чудя, защото принципно усещам всякакви неща, но в случая не.
а на теб най-накрая мога да разчитам и всичко това е супер странно – най-вече след колко време. може би всъщност никога не си бил от хората, загубили доверието ми.
всичко друго, но и това, в крайна сметка отлита над няколко чаши, отлита във все по-хладния нощен въздух, отлита към залеза, за да събере огнените му лъчи и да ги върне към мен, превърнати в малко пламъче в очите, след което да излезе нощното ми аз. а ти отново да се чудиш.
