Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, за последно минахме през Судан. Днес ще прекосим Етиопия Приятно четене:

На мотор из Африка

четвърта част

Етиопия: от Гондер до Мояле

[caption id="" align="aligncenter" width="563" caption="Маршрут в Етиопия – На мотор из Африка"][/caption]    

Отново малко статистиката.

 

• Валута - Бир. 1$ = 12,50 бира
• 1 литър бензин = 13,26 бира
• Виза - 17 евро, издава се от Посолството на Етиопия във Виена, Австрия. Не може да се извади на границата.

Все още сме 22.06.2010г. на границата Судан-Етиопия. От Суданска страна беше обичайната бумащина. Попълват се доста документи за 40 минути бяхме готови да напуснем Судан. Със сигурност пак ще се върнем в тази прекрасна страна.

Тук на тази граница за първи път се сблъскахме с друг вид услуга

Местни момчета ет привикват и те водят до офиса на паспортна служба и митницата, за което им се дават някакви пари според желанието ни. Опитват се да обменят и валута, естествено на различен от официалния курс. И така вече сме на границата с Етиопия. Странно, но за тук знаехме, че всички са християни и изведнъж редът, който е установен в арабските държави се превърна в доста голям хаос. Още пристигайки в Судан, знаехме, че сме преминали точката, от която можем да решим и да се върнем и трябва да продължаваме само напред. По тази причина суматохата на Етиопската граница не ни плашеше.

Тук минахме границата за около 20 минути

Първо едно момче ни показа паспортната служба. Тръгнахме през нещо като най-ужасната част на квартал Факултета в София. Страшна мръсотия и влязохме в една колиба с плет и кал и сламен покрив - паспортна служба. Тук служителката спокойно си кърмеше бебето и без въобще да се притесни ни покани да седнем и да изчакаме. Влезе едно момче, почна нещо да рови в едни списъци и ни подпечата паспортите. От там отидохме в митницата - по-модерна сграда направена от метални профили с ламарина. Митничарите бяха на не повече от 20 години, но работеха бързо. Подпечатаха карнетите, издадоха ни документи за пътя - нещо като писмо и бяхме готови. Вече сме абсолютно готови. Добре дошли в Етиопия. Тук още с влизането си личеше, че са много по-бедни, но горди, че при тях е разрешен алкохола, защото постоянно ни го повтаряха. След преминаването на границата се

отправихме към гр.Гондер

Тук вече всичко около пътя беше зелено. Започнахме да изкачваме и планини.  

 

Изкачихме се над 2000 метра надморска височина. Температурата беше 24-26 градуса - направо студено.

Пътищата бяха с прекрасен асфалт и доста хубави завои. Въобще всичко предвещаваше едно приятно каране в тази държава. Селата около нас вече бяха изцяло от сламени колиби със стени от кал. Спирахме да се насладим на гледките, защото не бяхме виждали нещо зелено от доста време.

        Спирахме доста, защото тези цветове наистина ни липсваха. Тук интересното беше, че на всяко място, на което спрем веднага при нас идваха местни жители и най-вече деца. Нямам представа откъде идваха, тъй като около нас нямаше никакви села или къщи.

Естествено, искаха да им даваме пари или нещо друго

Беше забавно. Това беше и първия ни допир до местното население.

              Чувствахме се щастливи при тези гледки и температури.  

        Около 16.00 часа стигнахме

гр.Гондар

Малко градче, с донякъде развит туризъм. Тук веднага ни се лепнаха някакви местни момчета, които ни предлагаха да ни заведат до хотел, да помагат, да обменят валута. Ние нямахме нужда от тях, защото цялата ни необходима информация си я имахме на GPS-а, но не можеш да се откъснеш. Всъщност искат да изкарат някакви пари. Отидохме до хотел, в който ни казаха, че са спали Юън Макгрегър и Чарли Бруман при тяхното пътуване попитахме как се стига до Лалибела и момчетата ни обясниха, че пътят е непроходим, защото сега свършвал дъждовния период и нямало начин. Мони отиде да провери как стои въпроса с полет със самолет до това място. Оказа се, че има полет рано сутрин и няма как да отидем и да се върнем за един ден. Лошо. Това беше едно от местата, които искахме на всяка цена да посетим като истински християни, а трябваше да се откажем. Решихме да продължим по маршрута до следващия град Бахир Дар и там да проверим за полет. Така приключи този ден.

Вече сме в Етиопия. Първата християнска държава от един месец насам

и държавата с най-дълга независимост в Африка. Старото име е било Абисиния и така е била известна до средата на 20-ти век. Официалния език е амхарски - вид семитски език. Писмеността е със сричкови знаци, които произлизат от древния език геез. Днес този език се използва само от Етиопската православна църква. Ето така изглежда - Ge-ez - ግዕዝ. Това е. Утре продължаваме.   23.06.2010г. - 21-ви ден. Днес се наспахме. Станахме късно, пихме кафе и около 10.00 часа тръгнахме към

замъците в Гондар

Гондар е бил обявен за столица на Етиопската империя през 18 век. Тогава е управлявал император Фасиладас. Неговата крепост в момента е в центъра на града и ветре има общо 5 замъка. Най - старият е Енкулал Гемб от края на 40-те години на 17в. Точно тук решихме да отидем и ние.

                  Приключихме обиколката около обяд и потеглихме към

Бахир Дар, който се намира на езерото Тана

От това езеро извира река Сини Нил, която е приток на Нил. Пътят отново беше пълен с приятни завои и чудесни гледки. Температурата - 27 градуса.

        Естествено при всяко спиране не оставахме сами. Децата прииждаха от всички страни за да се позабавляват с нас и евентуално да получат нещо.

 

 

 

 

     

До тук също не видяхме някой намръщен

Играта на криеница с децата отне около 5 минути, но те искрено се забавляваха. Учудващо е колко много усмивки има по лицата на етиопците при положение, че страната е страшно гъсто населена - около 85 милиона са и в същото време е много, много бедна. Тук наистина живеят страшно бедно, но пък по свой си начин щастливо. Около 14.00 часа стигнахме до

Бахир Дар

Намерихме един ужасен хотел, настанихме се, изкъпахме се с нещо като вода и тръгнахме на разходка. Наехме една кола да ни закара до

водопадите на Сини Нил

Стигнахме до водопадите за около час. Следваше преход пеша за да ги видим. По пътя качихме от близкото село едно местно момче да ни води до мястото.

      Пътеката минаваше през село, където децата изработват ръчно всякакви сувенири. Минавайки от там веднага ни посрещнаха около 10 деца, предлагащи всевъзможни неща, като всички искат да си купиш от всяко едно. Взехме някои неща, но няма как човек да купи всичко, въпреки, че бяха вложили доста старание при изработката. Стигнахме и водопадите. Много красиво място, но в края на дъждовния период

водата на Сини Нил е доста кална и кафява

А мислих, че сините ми панталони няма да се виждат на фона на водопада.

Върнахме се при колата. Заговорихме се с шофьора и се оказа, че много добре познава България, тъй като баща му е живял при нас 25 години и се върнал в Етиопия малко преди да почине. Попитахме и него за пътя до Лалибела. Е, той донесе добрата вест. Пътят бил с наскоро асфалтиран и само участък от около 60 километра е черен път. Ура, ще се ходи в Лалибела беше бързото решение, което сме взели. Едните казват - много лош, а другия - много хубав. Дори истината да е по средата, няма как да се откажем. Все пак това ни беше желанието и на двамата с Мони и бяхме малко недоволни като разбрахме, че трябва да го пропуснем. Сега нещата изглеждаха или поне звучаха по-добре и решението е да тръгнем към Лалибела.   24.06.2010г. - 22-ри ден. Днес си тръгнахме по нормално време в 08.00 часа. Тук слънцето изгрява в 07.00 часа и в 19.00 часа е вече тъмно. Предстоеше ни Лалибела. Пътят до гр.Ворета ни беше познат, защото бяхме вече минали по него предишния ден. При този град се отделя пътя за Лалибела. Отделихме се и наистина се оказа нов асфалт, отново с хубави завои да им се радваме и проходи в планината. Така не след дълго се изкачихме на 3500 метра надморска височина и температурата падна на 17 градуса. Голям студ в сравнение със Судан. Беше красиво навсякъде около нас. Спирахме често и винаги се появяваха хора. Това почна вече да ни досажда, защото искахме малко да останем без други хора и да погледаме планините на спокойствие. Уви, това спокойствие не го намерихме. На едно място видях човек да оре с крави и решихме да спрем за почивка.

        Нямаше никой друг, а човекът изглеждаше доста ангажиран с работата, за да ни обърне внимание. Чудесно. Сега можеше

да погледаме природата, без да ни притесняват

Естествено не стана точно така. Първо спря един камион с трима души. Ама си спря на платното, все едно на пътя няма други. Двама дойдоха при нас и пак се почна - откъде сте, къде отивате, колко струват моторите, за колко време стигнахте до тук. След кратък разговор поискаха да ги снимам пред камиона. Сигурно си мислят, че снимката им ще се публикува в списание за камиони с тираж в цял свят. Добре, ще снимам.

      Гледаха снимката на фотоапарата, когато спря втори камион зад тях. И те дойдоха и айде да ни снимаш с човека с телефона. Мони си водеше важен разговор в това време. Айде ще ви снимам и после снимката пак в списание с международен тираж.

    В това време минаваше трети камион пак с трима души в него. Е, този го спряха останалите колеги. Елате, им викат, да ни направят снимки. И те дойдоха и айде и с тях да се снимаме. А се присъединиха и две момчета, които пасяха крави на поляната над нас. Снимахме се.

    А от следващата снимка ясно личи добрата ми захранка като малък в сравнение с тази на етиопците :D :P

      Хората всъщност бяха много весели и колкото и да е досадно не е редно да ги подминеш или да не се заговориш с тях. Те са винаги позитивно настроени, изгарят от желание да си поговорят с теб, защото рядко срещат туристи, а и точно от тези хора можеш да научиш нещо, което те интересува за място, за път или друго. Решихме да изпушим по цигара с тях. Извадих кутията да ги почерпя и те умряха от кеф.  

  Три камиона бяха спрели на планински проход и това си беше направо като задръстване. Решихме да тръгваме, за да освободим пътя. Продължихме, ама пусто, пак ни влече да спрем да се порадваме на природата. Този път внимателно подбирахме мястото, като оглеждахме всичко около нас за наличие на някакъв вид живот. Така избрахме следващото място за спирка. Никой около нас. Но за кратко :D

        Тази къща в ниското не я бяхме видели. И гостите не закъсняха.

Хайде пак да се снимаме.

 

 

                  Разделихме се и с тези деца и продължихме по пътя. На няколко пъти се опитвахме да спираме, но навсякъде ни гонеха и преследваха.  

    Стигнахме и отклонението за Лалибела. Тук свърши асфалта, но ни оставаха само още 60 километра до целта. Пътят беше черен с посипани натрошени като чакъл камъни, с доста завои, тъй като е проход в планината. Успявах да държа скорост 50-60 км/час, но си ми беше трудно с мотора, тежащ около 400кг. А проходът беше много красив. Вдигаше се адски много прах и това не позволяваше да караме близо един до друг с Мони. Така изминахме 45 километра и отново се появи асфалта. На 15км. преди Лалибела има летище и пътят е направен с асфалт за туристите. Чудесно. Стигнахме

Лалибела

около 13.00 часа. Настанихме се в хотел, малко починахме и с екскурзовод поехме към църквите. Те бяха на около 3 километра и решихме да походим пеша. Така можехме да разгледаме градчето.

      Стигнахме и църквите, които са общо 11 на брой и входа за всички е по 30$ на човек. Лалибела е основан от цар Гебре Мексел Лалибела през 12 век. Той е започнал строителството на всички 11 храма, като най-големия е

Бет Медхане Алем /Храм на спасителя/

 

     

Църквите са издялани в планините Ласта,

които са от червена вулканична скала. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса. От тази монолитна маса изсичали църква. Започвали да издълбават вътрешността – колони, барелефи, склуптори, в последствие се издълбавали и прозорците в различни форми. Църквите били скрити - всяка от тях се намирала в яма и от ниското не се виждали. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор. Интересен е и факта, че няма еднакви църквия с еднакво устройство. Архитектурните стилове са смесени – срещат се гръцки колони, арабски прозорци, древна свастика, арки в египетски стил. Уникално място и дори в момента личи как всичко е изсечено от скалите, както се прави една скулптура.

 

 

 

             

Единствената църква извън комплекса е Свети Георги

Тя е и различна от останалите по формата си, която наподобява кръст, погледнато отгоре. Тя е и най-почитаната в Лалибела.

 

   

 

    Гледах и цъках с език. По никакъв начин не мога да си представя как всичко това се изсича от един къс скала. Виждал съм издълбани храмове в скали, но никога така изсечени от един монолитен блок. Уникално място. Разглеждането ни отне около 4 часа, но беше много вълнуващо. Близо до църквата Свети Георги видяхме и

местен майстор на шалове, ръчно тъкани

 

  Купих един и тръгнахме към хотела. Отново пеша за да разгледаме Лалибела. [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Жени"][/caption]       Върнахме се в хотела. И двамата бяхме доволни, че се върнахме до това място, за да го разгледаме. Разбрахме, че единствената бензиностанция тук отваря утре в 08.30 часа и нямаше как да си тръгнем по-рано, а ни предстоеше Адис Абеба. Така с много и различни преживявания завърши и този ден. Утре продължаваме.   25.06.2010г. - 23-ти ден. Сутринта в 08.00 часа бяхме вече пред бензиностанцията в Лалибела. Странно, но тук колонка за бензин нямаше. Все пак попитахме и се оказа, че ценната течност се продава във варели, а сипват с някаква лейка и фуния. Нямахме избор и сипахме по този начин. Потеглихме обратно по познатия черен път.

          Насладихме се отново на прекрасните гледки и така след около час излязохме на асфалта.

Днес целта ни беше столицата на Етиопия - Адис Абеба

Пътят постепенно се пълнеше с хубави завои, прекрасни гледки и страшно много крави. Вече имам чувство, че цялото телешко месо в света идва от Етиопия. Изкачихме се до 3500 метра надморска височина и температурата падна на 16 градуса. Студено е, обаче вече много ме мързи да се обличам.

      След около 200 километра излязохме на главния път за Адис Абеба.

В Етиопия по пътищата се движат страшно много камиони

и то все големи. Направи ми впечатление, че шофьорите карат доста добре. Приказките за опасното каране на етиопците поне за мен се оказаха неверни. А от друга страна ми направиха впечатление и пътищата. При тези тежки машини, които се движат никъде не видях да има коловози. Не знам как става това и как строят, но такова чудо като коловоз тук няма. Целият ни път от 700км до Адис Абеба се движеше на височина над 3000 метра. Прекрасни завои, гледки, но бяхме решили да караме по-стегнато, за да стигнем по светло. На много места имаше ремонти по пътя и ни отбиваха през гората по черни пътища с едни такива не много големи камъни. Карахме юнашката, но добре, че моторите не можеха да говорят, защото щеше да стане голям скандал. Всичко това доста ни забави и в 18.40 когато беше много тъмно ние се намирахме на 40 километра от Адис Абеба. Тук беше и най-трудната част от маршрута за този ден. Целия път го ремонтираха и движението минаваше по не ремонтираната част. Ужас. Много тъмно, хора пресичат навсякъде като черни нинджи и за десерт - адската кал.  

На места в калта се появиха и камъни

Моторът подскачаше по тях и така успях да си изгубя джапанките, които бях вързал над резервните гуми. Не ме е яд за друго, ама ако ги намерят няма да ги използват, защото бяха 45 номер. А тук в такъв номер влизат поне двама. :D :D В крайна сметка в 20.00 часа бяхме вече в

Адис Абеба,

доволно омазани с кал. Успяхме бързо да си намерим хотел с пералня, че пак му беше дошло времето. Е, тук вече паднах като видях етиопските жени. Страшна работа. Все едно съм на кастинг за черни манекенки. Наистина жените тук са много красиви. Умишлено нямам снимки с тях, защото се надявам всеки от любопитство да отиде и сам да се увери и го пожелавам на всички, обичащи пътешествията. Адис Абеба ни направи впечатление, че няма нищо общо с останалата част на Етиопия. Вечерта минахме покрай три огромни търговски комплекса, модерни сгради, няма крави по улиците, лъскави коли, доста дискотеки на по два етажа и други познати на нас "цивилизованите" неща. Хотелите също бяха доста лъскави и това са местата, в които се събират всички чужденци работещи там за срещи, да играят тенис или да се глезят с неща от кухнята. Хотелът, който намерихме също беше доста хубав и много чист. Ние нахлухме кални и аз очаквах всеки момент заради калните следи да чуя от някой служител - "Алоу, господине глей кво праиш, бе.", както наскоро ми казаха в едно заведение до Търговище. Ама вместо това ни казаха, добър вечер, заповядайте, добре дошли. Брей, викам си - европейска работа. В Адис Абеба бяхме решили да останем два дни за да починем и да махнем миризмата на река Нил от дрехите си. Това беше за днес. Утре ще се спи до късно.   26.06.2010г. - 24-ти ден. Днес е ден за почивка. Преди два дни от Гондер бяхме говорили по телефона със

Светльо Панов - Посланик на България в Етиопия

Имахме уговорка днес в 10.30 часа да се видим в хотела ни. Покрай всичките ни пътувания се бяхме срещали с посланици на доста държави заради визите, но с български такъв никога. Очаквах да дойде някой чичко, задължително с костюм и вратовръзка, строго изглеждащ и пестелив на приказки. Слязохме във фоайето на хотела и седнахме да пием етиопско кафе направено по техните обичаи. Всъщност кафето беше невероятно ароматно и направено на пясък, нещо което в Турция доста сме срещали. В 10.30 часа се появи и Светльо. Гледам - нормален човек, много приветлив и разговорлив.Явно не всички посланици изглеждат като герои от филма "Мисия Лондон". Поговорихме доста и тръгнахме с него да търсим къде да сменим гумите на моторите. Обикаляхме много сервизи, Светльо звъня на много хора, но всички се притесняваха да сменя гуми на мотор. В цялото това обикаляне да търсим сервиз успяхме да разгледаме и

Адис Абеба - хубав град, със силно развита централна част,

където са хотелите и моловете и извън това по-бедни квартали. Накрая намерихме сервиз. Питаме могат ли да ни сменят гумите и момчетата казаха категорично - ДА. Решихме първо да се пробват на моя мотор. Подходиха към предната джанта с един кръстат ключ. Тъй като при мен трябва шестогран 22, а не гаечен ключ реших да погледам как ще сменят гумата. Тези "майстори" решиха най-малкия камък на ключа да го вкарат в отвора и да въртят, за което отидоха за чук. Добре, че бях там, защото щях да убия поне трима етиопци. Спрях ги. Извадих си инструментите и им казах да гледат как става. И на мен ми беше за първи път на този мотор, ама говорих убедително. ;) :D

[caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Смяна на гуми"][/caption]       Свалих гумата, а те само цъкаха с език, все едно съм построил космически кораб. Дойде