Статията е публикувана в Sofia Live - тук.
![]()
Съвременният човек излиза в отпуск заради две неща – първо и най-важно, за да си качи снимки във фейсбук и второ, за да избяга от всички онези тежки въпроси, които го преследват в града. Опитът показва, че досега само с фейсбук сме постигнали известен успех. По отношение на второто нямаме никакъв шанс за бягство, а през отпуската става и по-зле. Защото дори да се отървем за няколко седмици от дилемите на всекидневието си, по време на почивката ни връхлитат едни други, много по-болезнени и фундаментални питания. Да, точно така – имам предвид вечните въпроси на българската естрада.
Те ни дебнат.
Туристите опитват различни дестинации – някои поемат към планините, други все още са изпълнени с неоправдан ентусиазъм към Черноморието и плажуват насред жилищните комплекси там. Трети си намират тихо, уединено място и си въобразяват, че са се спасили.
Някои от нас са на почивка точно в този момент, може би на палатки или на каравани и си мислим, че ни се е разминало. Уви, не – съвсем близо някой, някъде, ще пусне тези песни и ние ще ги чуем. Братя Аргирови ще ни попитат „Как си ти – тъдъ-дъ-дът-тъд-тъдът?“ и оттам цялото ни лято тръгва надолу. Може и да сме в чужбина, все едно. Където и да отидем, там вече ни чакат вечните въпроси на българската естрада.
Те са няколко. Измъчват ни от десетилетия и никой досега не е дръзнал да им отговори. Всяко лято се впиват в ушите ни и този ужас се разиграва винаги на едно и също място – класическия пост соц ресторант. Ние не го търсим, той сам ни намира. Добре го познаваме, макар и често да ни се явява в различни превъплъщения (като например хижа, капанче, „традиционна кухня в стария град”, китно автентично заведение и т.н.). Има три белега, които винаги го издават: покривката на квадратчета, за която е невъзможно да се твърди с точност какъв цвят е; мазният оливерник, непочистван от откриването през 1992-ра.; безпощадната „питаща естрада“, която бичи от уредбата.
Бързам да поясня, че тя е нещо коренно различно от златната стара българска музика. И мисля, че тези хора – ресторантьорите през летния сезон – са се наговорили срещу нас. Те никога не пускат „Адаптация“ или „Бяла тишина“, „Богатство“ или „Среща“. Не. Те най-безсрамно атакуват с „Ветрове“.
За разлика от чалгата, която с цялата си бездънна пошлост е съвсем предвидима, „питащата естрада“ поразява слуха тогава, когато най-малко очакваш. Тя издебва туриста в момент на уязвимост – докато е гладен и чака да му сервират. Веднъж чул тези брътвежи от колоните, той се променя, цялата му почивка се подчинява на тях като на някакъв тайнствен глас от отвъдното. Туристът не може да спи, постоянно си припява въпросителното изречение, кръвното му налягане спада, започва да се храни лошо и в крайна сметка хваща летен вирус. Но дори и на легло, съвсем безпомощен, той не спира да си тананика...
Смятам, че е крайно време да се изправим срещу това. Тези въпроси се нуждаят от честни отговори – нека започнем тук и сега. Всички знаем кой е основният:
На кого е нужна китара без струни?
Да го изясним веднъж завинаги – на никого! Китарата без струни е нефункционален предмет, който не може да се използва по предназначение. Никой няма нужда от нея. Продължаваме нататък.
За да засвири моето пиано
убит е слон, отсечен абанос.
И тази песен черно-бяла стана
добра ли е, това е друг въпрос.
Друг, но изключително уместен. Аз залагам на отрицателния отговор. Тук обаче косвено се поставят и въпроси от криминално естество: един и същ изверг ли е отсякъл абаноса и убил слона? Или това е някаква организация, за която ние не знаем, но певецът има информация? С търговия на музикални инструменти ли се занимават? Всъщност много е лесно да заклеймим друг, но може би цялата вина е в нас – черно и бяло в нас се преплитат.
Ако до всяко добро същество
застане поне още едно...
Какво ще стане? Дава ни се следният мъгляв отговор: „Ех, ще започне такъв живот“. Какъв? Единственото, което може да се каже с абсолютна сигурност, е това, че ако до всяко добро същество застане поне още едно (тоест, задължителният минимум), то тогава имаме две добри същества на много близка дистанция. И може да стане какво ли не, по-добре да не го мислим. Само че не ни оставят на мира:
Ако към тия две същества,
прибавиш и още две,
ти знаеш ли колко прави това?
Да, не е сложно, слушателят не бива да бъде така подценяван. Това прави точночетири добри същества и в никакъв случай „най-малко хиляда и две“, което е грубо аритметично недоглеждане.
Кой си ти, коя съм аз –
не е ли все едно това?
В общи линии да, но е добре да има и някакви критерии. В смисъл, вярно, че сме тук само за няколко дни, но все пак...
И последният наболял въпрос:
Каква жена, каква камбанария,
изправена пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар?
Хм. Каква камбанария, какво, въобще... А? Не зная, наистина не зная. Ако вие имате идея за отговор, моля изпратете го до редакцията на Sofia Live, ще помогнете на хиляди почиващи.
Не остана време и място да разгледаме други опасни области на естрадата, като например заканителната, която произнася чудовищни заплахи („Ще продължавам да пея“) или агресивно-повелителната („Хей, момиче, ти разбери/ че живота е един, времето не си губи/ Шакадъм танцувай ти!“). Това обаче не значи, че ги няма и че не трябва да сме нащрек постоянно. В никакъв случай не бива да се отпускаме – естрадата точно това очаква от нас.
Когато преди повече от две хиляди години Хораций е написал „Приятели, избягвайте шума”, той без съмнение е имал предвид зверства като „каква жена, каква камбанария“ или „ритъма шакадъм“. За съжаление днес вече знаем, че шумът е твърде силен, а лятото – твърде кратко, за да избягаме. По-кратка от него е само отпуската. И единственото, което ни остава, докато тя трае, е никога, при никакви обстоятелства, да не сваляме слушалките си.
