В последните години все повече се утвърждава тенденцията за „тематични“ филми по празниците, особено навръх Коледа и Нова година. Ясно, ще си кажеш: веселяшка пропаганда с цел да доповдигне празничния ни дух, смирено да съпреживяваме Рождеството, да чувстваме и преоткриваме любовта, която е навсякъде около нас и само чака да отворим душите си за нея, докато в същото време се учим да разбираме и прощаваме, никога загърбвайки семейните идеали и доброта, и цялото това обрисувано с дълбоки и проникновени нравоучения от сорта на вечните „бъди себе си“ и „следвай сърцето си“.
Но не.
Единственото, което този тип филми целят е да ти вземат парите, носейки се по инерцията на Коледно-новогодишната истерия. А празничното настроение и тем подобните изчерпват предназначението си с измамването на клетия зрител и вкарването му в киносалона, след което губят смисъл. Нещо повече – за има-няма два часа прожекция те се израждат, размити в море от болезнени клишета и криворазбрани ценности.
Всичко в New Year’s Eve започва и завършва с каста. Друго просто няма. Режисура – йок, кинематография – пфу, музика – ем ти ви. А сценарият е ужасяващ, като напъните за хумор, „заплетеност“ и туистове са направо травмиращи. Но това, както казахме, няма никакво значение, понеже кастът е наблъскан от горе до долу с холивудски знаменитости и по-точно с т.нар. селебритита, целящи да впечатлят най-големите кино-лаици само с имената си. Всъщност актьорският състав е много важен и да, не е лошо да гледаме съзвездие от големи имена, стига въпросните поне малко да си пасват и да има цялостна концепция при избора и образите им. Но да натъпчеш половин Холивуд – част от който с доста съмнителна репутация, да обречеш и малкото останало на слабоумен сценарий, да дадеш на всеки по няколко минути екранно време и накрая да заформиш една безформена консистенция, безлична и лишена от съдържание – това е гавра. Гавра, която режисьорът Garry Marshall и сценаристът Katherine Fugate поднасят за втори пореден път, но този път е дори по-зле. Вината обаче не е само тяхна. Robert De Niro примерно, за пореден път се изплюва на реномето си, като самоироничните му шегички по време на церемониални речи едва ли залъгват някого.
Опитвам се да отлича поне нещо положително от цялото това безобразие, на което станах безучастен свидетел, ала не е лесно. Една Michelle Pfeiffer пролет не прави, въпреки, че някога може и да е работело. Насред вялата игра има и други освен нея, които все пак се стараят и играят „като за последно“, макар и според възможностите си: например Katherine Heigl, с финеса и самочувствието на титан в романтичните комедии.
„Новогодишна нощ“ определено е сред най-слабите филми на годината, а посланията, които оставя за новата година са разнопосочни. От една страна е отчаянието от това какви филми се и ще се правят. От друга – надеждата, че скоро няма да гледаме нещо толкова трагично. Поне до другия декември… Ако вярваме в чудеса.