снимката е от миналата сряда
когато беше концертът за 20-годишнината на остава в pork pie
преди време един приятел журналист сценарист и телевизионен водещ
искаше да напише книга за остава
и ме помоли да напиша една страница за тях
защото знае че ги харесвам
за да я включи към книгата
книгата все още не е излязла
но ето я едната страница:
Ходил съм на поне сто и петдесет техни концерта. Това не ми се е случвало с никоя друга група. Бих искал да е така и с Нова Генерация, но няма как, прекалено малък съм бил дори за един техен концерт. В главата ми изникват прекалено много случки и спомени свързани с Остава, за да мога лесно да ги подредя в текст. Сега се сещам, например, че една нощ след саундчек в Бекстейдж (идвах максимално рано, за да чуя и него) едно момиче ме попита дали не съм Дани. Благодарих и й казах, че не мога никакъв ритъм да държа на барабаните и се засмяхме заедно. Трудно ми е да пиша за нещо, което е такава част от живота и паметта ми, но ще се опитам, защото трябва непрекъснато да се говори за нещата, които ни обгръщат неусетно и по невидим начин заемат централно място в дните ни. Или поне в слушалките.
Преди точно десет години Пинг-понг, първият им албум, ме шокира. Не очаквах, че може да има толкова британска и алтернативна група в България. Те не копираха, а бяха себе си. В песните имаше оригиналност, бунт, финес, смях и смисъл. Започнах да ходя на техни концерти във вече несъшествуващия клуб Сцена за авторска музика О!Шипка (там беше и премиерата на първата ми книга). Пишех във фен-клуба в dir.bg. Запознах се с толкова много хора покрай слушането на Остава. Включително и със самите музиканти. В гимназията аз и още няколко приятели, включително Иван Шейкърмейкър, един от най-близките на групата фенове, даже си направихме група, казваше се Homesick. Аз бях почти посредствен, но за сметка на това ентусиазиран и нахъсан. Имахме и няколко концерта, на които Свилен и Жоро се включваха да свирят и пеят с нас. Беше повече от готино.
Всеки път като ги гледам на живо не спирам да танцувам, да подскачам, да припявам и да крещя (мога да викам най-силно от всички в клуба по време и след края на песента – готов съм да го докажа на всеки) в продължение на два часа и така отново и отново. Танцувал съм и на сцената до тях. Взимал съм за сувенир листовете с изписаната подредба на песните, които ще свирят. Падал съм от стол, имах грамадна цицина, върху който се бях качил, за да ги виждам по-добре от дъното на клуба. Ходил съм на техни участия и с десетки приятели, и напълно сам. Бил съм ужасно тъжен, щастлив, влюбен или уморен и съм си тръгвал щастлив, спокоен или способен да заспя. Тяхната музика е била саундтрак на денонощието ми.
Слушал съм Ще дойдеш ли с мен, а и въобще всичките им песни, къде ли не. На плажа, в морето, по тавани, на рождени дни, в самолет, на София Поетики, по време на секс, преди концерт на Placebo, в Бекстейдж, в Строежа, в зала Христо Ботев. Пускал съм тяхна музика на големи новогодишни партита и на сватба във Военния клуб. Слушал съм ги с французи, англичани, германци, американци и унгарци. Радвах се, когато разнообразяваха аранжиментите на Ще дойдеш ли с мен, когато Гурко от Анимационерите се включваше или когато Свилен започна да вкарва части от Music на Мадона и There Is a Light That Never Goes Out на The Smiths преди да изпие бавно топлия ден.
Забелязал съм как на всеки три-четири години се сменя почти напълно публиката им. Наистина, колко много хора отпреди десет години заработиха сериозно, емигрираха, учат в чужбина, омръзна им или просто се промениха. През годините и групата се промени. Не само с липсата на стари членове или наличието на нови. Слушал съм ги във всички състави. Не знам какво ще стане с Остава или с членовете й занапред. Обаче съм сигурен, че това, което са направили досега, ще остане.