Извадка от чиклита Трисечна любов.
„…можех, като нормална женичка, да си харесам някой колега (все от близо 4000 души в компанията да има поне един doable за харесване), ако колега не ставаше, ей го – в София окръг има бая мъже, имам съседи мъже, продавачите в магазина на ъгъла са мъже, а даже един от тях си беше написал телефона на хартията, в която ми уви едно пиле преди година, момчето, дето идва да ми мери топломера, и той е мъж, нали. Абе изобщо, мъже има. Ама не, аз не мога да съм нормална кротка женичка, аз трябва да си харесам някой патриот (!), десен радикал, ако може, нали нацист, фашунгел, националист, психопат хитлерюнген, хайл цвай, зиг заг, хер флик. Що трябва? Е, щото съм аз, нищо в моя живот не се случва кротко и тихо. Аз съм магнит за всякакви такива случки. С часове можем да спорим с него са ли или не са гейовете за сапун, следва ли циганите да бъдат изселени в Индия, кога България ще забие флаг на плажа на поне осем морета, един океан и три планински езера и други такива дълбокомислени концептуални теми. Тва е, брат. От всички мъже в София и околията, се харесахме с някъв националист. Фок май лайф. Това ако не е бенефис, ако не го е изпяла Аланис, ей на…
С Хриси сме в Градина, пристигнахме в 3:30 и заспахме като трупове в чувалите направо в колата, нямахме сили да отваряме палатката. Той е в Созопол и звъни в 5:30, изтрещел и притеснен къде съм, щото знае, че съм карала с 210 към морето през нощта. Казва, че пали колата и идва при мен. Обяснявам как да стигне до нас (ей ако някой не е ходил на Градина, жестоко трудно е да му се обясни първо как да стигне и, второ, как да те намери на плажната ивица).
Затварям телефона и настава трескаво оправяне, щото, ето Хриси (и другите жени) ме разбират – нали се сещате как сте супер лежерни и спокойни, ама иначе тече трескава подготовка, като онзи лекия грим, дето почти не се забелязва, ама ви е отнел 20 минути, сешсе. Са не може да го посрещна с намачкана рокля, размазана спирала, ошмулена в спален чувал някъде в гората? Иде той след малко, а ние с Хриси чупим колена, докато, тичайки към лежерната гледка, се препъваме в сгънати чували, оправяне на рокля по пътя, бърсане на грим с мокра кърпичка и въобще. В ръцете носим чаши с 3 в 1, щото ултимативната гледка е да го изчакаме на плажа, на изгрев, с кафенце в ръка, седнали кротко и, като Хемингуей, загледани в синевата, замислени над безбрежието на вечността. Толкова бързаме с Хриси към лежерността, че забравям, че съм с рокля и отдолу само по прашка бански и се кьофвам на пясъка с цялата възможна сила на гравитацията, 45-те ми килограма и ускорението на засилила се кокошка. Лежерността и замисленият поглед в безбрежието започват с шепа пясък, озовал се там, където никак не му е мястото.
Сядаме най-накрая лежерно, пием кафе и чакаме. Чакаме, като в роман на Даниел Стийл той да се появи зад гърба ми, бавно да върви бос по пясъка, с навити крачоли на скъсаните си дънки, да се приближи до мен, да коленичи зад гърба ми, да ме целуне по врата и да каже с тих дълбок глас в ухото ми: „ето те”.
Дрънци.
Чакахме го час, защото тоя катил не слуша като му се обясняват посоките и спори, мамка му, спори, че морето трябвало да му бъде отляво на път от Созопол към Градина. Най-обичам да се търсим по плажа.
- Ти къде си?
- На Градина, ТИ къде си?
- Ами тука има една бензиностанция, подминавам я, кажи къде си точно на Градина?
- (!??!?!?! По меридиани и паралели ли да ти го дам?!?!?!?) Ми подминаваш първата отбивка от пътя, която минава през горичката, влизаш на следващата и караш по пътя, ама внимавай, щото има пясък, карай по поляната.
- Подминах една гора. Сега накъде?
- Не гора, първата отбивка е между няколко борчета, пътя е съвсем тесен, не може да ти мине колата оттам (той идва с едно БМВ).
- Бе тва, на което му викаш гора, са няколко храсти. Жени!
- Тъпако! Къде се заби?
- Чай, чай малко, тука има едни контейнери, на които пише „Само Левски”, на тях ли да завия?
- (…?!?!?1)
- Подминах ги, сега къде да завия? Ти къде си бе? Не си ли на Градина?
- Охбожемой! Просто влез в къмпинга, да го еба, и ме намери НЯКАКСИ.
- Добре, добре, слънце, не се ядосвай. Влязох в отбивката, тука по пътя има пясък. Кажи какво виждаш, какво има около теб?
- Не се изнервям (БАХМААМУ!).
- Добре, кажи къде си?
- Само внимавай с пясъка, там отстрани на пътя има поляна, карай по нея.
- Абе споко бе, знам как се кара! Кажи ти къде си, какво виждаш около теб?
- Ми..ъъъ..аз съм на плажа, отдясно почват караваните, т.е. съм в края на къмпинга. Ти какво виждаш?
- Оф, деба майка му, чакай, чакай малко! Ей, майка му стара, стой така! Уф, ей сега ще ти звънна!
Затваря. Аз гледам като Хеминуей в безбрежието на синевата, Хриси поглежда малко разтревожена наоколо, чудейки се къде е тоя тупан.
Тупанът звъни пак:
- Майка му стара, затънах в пясъка! Оф дееба майка му!
- (много ми се иска да кажа „КАЗАХ ЛИ ТИ”, ама да не изнервяме допълнително ситуацията) И таз добра! Къде затъна, какво има около теб?
- Ми има плаж, е там остреща има море, и каравани виждам, няколко палатки. Ти какво виждаш?
- (да помислим, какво виждам аз на плажа на къмпинг…) Дай нещо по-конкретно?
- А, има един кон тука, с една каруца.
- Кон? Чакай малко, аааа, виждам на един кон опашката…
- Е аз съм му на муцуната на коня…
- Чакай, идваме.
Начи, миндилът решил, че не само е добра идея да кара по пясък с беемвето, но пък съвсем брилянтна идея е и да кара бавно. Така де, да сме сигурни, че не само ще забуксува, но и ще затъне до носачи. Отварям багажника, там освен пълна къмпингарска екипировка + дънери за огрев, има плоски въжета за теглене, винкел, гаечни ключове и бормашина с 10 вида бургии. Имам си, ей така, за всеки случай. Оказва се, че беемвето е направено ни да закъсва, ни да помага. Няма теглич, няма кука, няма дяволи. Той, шот е кавалер нали, отказва нашата помощ и тръгва да търси МЪЖ по плажа в 7 часа сутринта на Градина. Щото аз, като жена, нямам в багажника бормашина и неща, сешсе. Връща се с бай мангал, собственикът на коня с каруцата, който повдига гащи и не знае отговора на уравнението закъсала кола, въжета, разбеснял се някакъв и две кифли.
Паузираме за секунда. Да обобщим. Изгрев, закъсала до носачите в пясъка кола, един нацюга, две гейки, сънени по рокли с чаша 3 в 1 в ръка и един бай мангал. Епик.
===
Прибираме се в София в неделя вечер, той отива да свърши някаква си национално-важна работа и да си вземе колата, и понеже не е достатъчно, че сме прекарали осем милиона часове заедно, решаваме да пием по едно. С две маневри той си паркира возилото пред едно заведение в центъра на София. За мен и моя бял кораб има голямо свободно пространство за паркиране на задна. Гостите на заведението са излезли на тротоара да пият и пушат, а на бордюра има от онези бетонни гъби, за да не се паркира. Упражнението изглежда лесно, трябва да дам напред, да извъртя волана надясно и да вкарам колата на задна в ОГРОМНОТО ПРАЗНО ПРОСТРАНСТВО. Аз нямам проблеми с пакрирането, начюръл талънт съм един вид, а и си познавам добре габаритите на колата.
Начи, много е важно да споделя с вас защо жените имат проблеми с габаритите и пространствата за паркиране, както и защо взимат завоите като влизат от крайно лява летна почти на тротоара на дясната лента.
Причината, драги, се корени в това, че от тийнейджърска възраст ни убеждават, че това [..................................................................................................................................................]
са 20 сантиметра.
Лесно изглежда моята маневра, ама той застанал пред колата и ми се усмихва с оная мръснишка усмивка, която сама ти сваля бикините, сешсе. В колата сме с Хриси, прозорците са затворени, музика думти, аз давам напред, леко, леко, леко, колко да е леко, гледам в него, не в бордюра отпред. И както си давам аз леко напред, с периферията виждам десетината човека на тротоара, които ръкомахат и явно нещо викат, ама като в нямо кино. Той изведнъж спира да се усмихва мръснишки и ми отваря вратата, изважда ме от шофьорското място и казва, че той ще паркира. Слизам сконфузно и научавам, че бетонните гъби по бордюрите са циментирани за земята с едни големи стоманени болтове. Също научавам и че бронята ми може да изкорени две такива отмах, без да й мигне фара.
Няколко дни по-късно каня приятели в нас на вечеря и него. Грижа се за него, щото знам какво е да ти пуши главата от работа, да нямаш време да ядеш и да си нон-стоп пренавит на максимална скорост. Всъщност, не съм правила секс от два месеца.
Най-накрая оставаме сами. Седим на дивана, лампи загасени, само една нощна лампа, той е седнал някакси зад мен, аз ям шоколадови трюфели, омазвам си пръстите почти до китката, тихо е, някаква музика звучи, ние сме сами. Аз чакам. Нали жените чакахме, нали така беше едно време – седим кротко и хрисимо смирени, идва той, с големите си ръце и косми, и силни гърди, и поне 184 см височина, и идва значи Той и ни грабва ей така, като перце и ни взима, и ние потъваме просто и сме негови. Нали така беше едно време? Чакам аз, пръстите ми целите в шоколад, почва да се стича, облизвам, почвам уекинко да ставам нетърпелива, щото, дейба, шоколад ми се стича по пръстите, а ти продължаваш да ми говориш за ромската интеграция!?!!?!? О, размърдва се, навежда се над мен и … казва: „Искаш ли салфетка?”
ИСКАМ ЛИ САЛФЕТКА?
ИСКАМ ЛИ?
САЛФЕТКА ЛИ ИСКАМ?
Добре, допреди малко ръцете ти бяха под роклята ми, некси, десет дена яко секс романс, счупихме пръсти в тая клавиатура баси, какво ти става? Ето, чакам аз, не като едно време с жените, когато аз действах, сега чакам кротко, айде взимай ме де, айде бееее, мъжооооо!
А, сети се.
Ааааааа ееее ооооо здрастиииии добър вечер, зайо.“
===
Related articles
Filed under: editorial Tagged: Трисечна любов, чиклит
