За мое щастие в нашето семейство злояди деца няма, а ако трябва да сме точни - и злояди възрастни няма. Въпреки това, когато попаднах на книгата „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, се заинтригувах. Първо, заради хубавата корица и илюстрации, и второ, защото писанията за храна, както и самата храна, винаги са ме привличали.
Четох ги на закуска, обяд и вечеря. Без да преяждам с тях! На едни места се смях, на други се мръщих. Едни бяха поучителни, други просто забавни. Научих интересни неща за храните – за дължината на макароните и цената им, за състезанията по подхвърляне на палачинки, за произхода на таратора.
Само дето през цялото време не ми хрумна да прочета някоя от тези приказки на детето си. Просто смятам, че това са си приказки за възрастни, което признава и самият Красимир Дамянов в следговора си. В тях има намеци за политическите нрави у нас, препратки към нашата и световната история, изобщо неща, които не са интересни за децата - злояди или не.
С чисто сърце признавам, че книгата ми хареса. Това, което не ми допадна, е решението тя да се издаде и предлага като книга за деца. Всички знаем, че риск купената от нас книга да ни разочарова винаги има, но тук не е недостатък в самата книга, а за погрешно пазарно позициониране. Освен ако става въпрос за някаква тънка заигравка на автора и издателството с читателите, която аз, признавам, не схванах.
