Александър Секулов казва, че не пише през зимата, нито на места без хоризонти или без брегове. И без тепета... Но колкото и старателно да проучвах, не успях да открия родното място на "Колекционер на любовни изречения". Може би защото то не е пространство от този свят. А и няма как иначе, защото романът сякаш е самото изящество. В него нищо не е спестено, нито безкрайните импресии на пътуването, оживели из старите географски карти, нито малките прозорчета, които безстрашно надникват в теб и зоват цялата сетивност и авантюризъм, на които си способен.
Историята на бившата циркова акриса Грей Семич е изваяна от нежност и стотици пъти кръстосана от спомени за мъж без име, когото е дарила с очарованието на липсата. В реванш обаче Наско Х. е разпилял себе си сред истории, записани върху якълкова кора, глинени делви, пламтяща хартия, сребро и пчелен восък, които единствени могат да отведат любимата му до него и истинското му име. И за да свърши раздялата следват пътувания, приливи на близост и отливи като всичко се случва с един особено щастливо отчаян поглед.
Определено е смело да изпишеш под заглавието на книгата си "изящен роман", но си трябва и доста талант, за да не се окажат разноцветните ти "висящи градини" провиснали от към дълбочина и смисъл. Най-възхитителното е, че Секулов явно го притежава, макар, вече трезва от цялата игра с нанизите думи, да осъзнавам, че този роман е все пак не шедьовър, а по-скоро израстване.
За себе си обаче открих, че явно имам сериозен "проблем" с фините романи, а този е точно такъв - един безумно нежен свят, пресътворен в думи и картини. "Колекционер на любовни изречения" определено е в спор с времето, мястото и въобще всеки традиционен ъгъл, от който сме свъкнали да съзерцаваме любовта. А и не само.
