Агора е историческа драма, която ни пренася в Древен Египет през 4 век след Христа, когато по улиците на Александрия се разиграва война между религии. Филмът излиза пред 2009 година и дело на испанския режисьор Алехандро Аменабар.
С разлика във времето и мястото иторията напомня на зрелищния епос на Ридли Скот Небесно царство. И този филм радва окото с красиви кадри на древни забравени градове и ефектни битки, а в главната роля имаме известна холивудска звезда – Рейчъл Вайс. Съществената разлика обаче идва с името зад режисурата – Алехандро Аменабар – не най-продуктивния, но един от добрите испански режисьори. Кинаджията продължава да доказва, че не се страхува от предизвикателствата. Филмите му често будят противоречиви коментари, защото засягат морални дилеми и въпроси относно правото на личен избор. Подобна е и ситуацията с Агора, който претендира да бъде не толкова исторчески филм, колкото драма. Сюжетът поставя под светлините на прожекторите темата за вечната борба между религиите, за грешното интерпретиране на религиозните учения, за ценностите, в които вярваме, както и за мястото на науката в живота на античния човек и ролята на жената в един мъжки свят. Това с все теми, които предполагат по-дълбок поглед върху историята и които предизвикват различни настроения у зрителите.
В лената е заплетен и персонажа на реално съществувалата Хипатия – философ и астроном. С това Аменабар засвидетелствува уважение към изключителните човешки личности. В главната роля е Рейчъл Вайс, която е една от малкото актриси, които могат да представят героиня, която да едновременно женствена, но също така и независима и силна жена, интелектуалка със свободен дух. Изпълнението и е много убедително.
Освен всичко друго филмът притежава и една не лоша визия. Продукцията не трябва да се сравнява с високобюджетните холивудски епоси по обясними причини, но все пак лентата би могла да задоволи и по-претенциозните зрители.
Ако трябва да съм честна Агора не е на нивото на някои от предишните филми на Аменабар. С мащабите на историята сякаш се губи онази по-емоционална и лична черта, типична за режисьора. А желанието да вложи прекалено много за толкова кратко време му изиграва лоша шега. Все пак въпреки обвиненията в историческа неточност и свръхамбициозната идея, филмът остава едно добро упражнение по правене на кино.