Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, минахме през Судан, за последно прекосихме Етиопия Днес на ред е Кения Приятно четене:  

На мотор из Африка

пета част

 Кения: През Екватора, Найроби и резервата Амбосели

И малко цифри.

• Валута - Кенийски шилинг.
• 1$ = 77 Кенийски шилинга.
• 1 литър бензин = 1$
• Виза - на границата и струва 25$. (в момента кенийска виза струва доларовия еквивалент на 40 евро - бел.Ст.)

Все още е 28.06.2010г. и сме на границата Етиопия-Кения.

От Етиопска страна вече е ясно как минахме. Тук в Кения ми направи впечатление, че границата е по-чиста и подредена. Отново първо минахме през имиграционната служба, където срещу 25 долара на човек получихме визи и това за около 15 минути. Също толкова бързо минахме и митницата, като ни изненадаха, че за мотор не се плащат никакви такси или застраховки. Така след половин час вече бяхме легално в Кения.

Тръгнахме към кенийската част на гр.Мояле.

Движението е вече в лявата лента, но все още не мога да усетя разликата. Е, малко след границата изчезна всичко - всичко стана по-мръсно, без асфалт, с черни пътища и прах. Познатата африканска мизерия, дори ми напомни малко на Судан. Намерихме си единствения хотел :) , разтоварихме багажа и малко по-късно вече се разхождахме по улиците, за да си купим някаква храна, карта за GSM и да изтеглим пари от банкомат. Интересно е да се разхождаш из улиците на Мояле. Имаше всякакви образи, но всички ни гледаха еднакво странно. Много е прашно в целия град. Прибрахме се рано в хотела и веднага легнахме, защото утре ни предстоеше най-трудната част от нашия маршрут - прехода Мояле - Марсабит - 240 километра, които трябваше на всяка цена да минем за един ден. 29.06.2010г. - 27-ми ден. Станахме рано, стегнахме багажа и в 07.00 часа напуснахме Мояле.

Днес трябваше да минем най-тежкия участък от пътуването ни от 240 километра

Бяхме чели много, бяхме гледали записи много, но все пак имаше известно притеснение как ще се получи. Целта ни беше гр.Марсабит. След Мояле пътят беше само пясък, прах, дупки и напречни коловози, а на места имаше насипани допълнително натрошени камъни, защото с тях запълват дупки. Учудващо за мен успявах да държа скорост от 60-70км/час, Мони държеше по-висока и това ни позволи да се движим с прилично темпо. Някак си се успокоих, че няма проблем, ако това е целия път. Все още не бяхме навлезли в истинската пустиня и около нас имаше някаква зеленина. Моторът ми с тия килограми доста поднасяше в пясъка, но се караше долу-горе добре. На места около пътя дори се появиха антилопи. Спирахме за почивки, защото бяхме решили да караме внимателно, без да си даваме много зор. Тук и на двамата с Мони страшно много ни липсваха леките ендура, с които изживяването щеше да е само веселба. Я, още се усмихвам.

        С това прилично темпо стигнахме до

първото село – Сололо

Там купихме вода, поговорихме с местните, които ни казаха, че нататък ни чака много лош път. Продължихме по все така черния път, със същата скорост. Малко се увеличиха камъните, но пък пясъка намаля.

      По тези напречни коловози на няколко пъти хвърчаха бутилките с вода и торби с дрехи, които Мони беше вързал зад него в резервните гуми. Вибрациите бяха доста големи Целият пътепис (има повече от сто снимки)