Открих това онлайн.
Сигурно нарушавам брутално авторски права, като го превеждам. Да си призная честно, не ми пука – на мен, който предпочитам да търся из Нета свободна музика, вместо да дръпна първия попаднал ми торент. Няма да е лесно да ме накарат да го сваля. Може и да успеят. Но дотогава хора и хора ще са го прочели. И може би някои ще са разбрали това или онова.
—
Моли Крабапъл е художник, работил за Ню Йорк Таймс, Уолстрийт Джърнъл, Роял Сосайъти ъф Артс, Ред Бул, Марвел Комикс и ДС Комикс. Има приноси и към галерията “Power” на CNN. Била е сред арестуваните в понеделник, по време на събирането, отбелязало годишнината на движението “Окупирай Уолстрийт”. Ето разказа ѝ за този ден:
Не бяхме първите протестиращи, минали през тази килия. Бивши посетители бяха изписали по бежовите стени “ОУС”, “любов” и цинизми по адрес на полицията.
Килията ни на Полис Плаза 1 в Ню Йорк беше метър и половина на два, мразовита, с нар с дюшек, дълъг колкото да седнат три от нас. Четвъртата беше свита на пода. В ъгъла имаше нефункционираща мивка и тоалетна. Когато някоя от нас се наложеше да я използва, останалите се нареждахме пред нея, за да я прикрием от мъжете полицаи. За десетте часа на ареста ни получихме храна веднъж: четири филийки хляб в раздърпан найлон, пакетче майонеза и малко пликче мляко.
Миналата година “Окупирай Уолстрийт” протече под прозорците ми. Като местен жител, от мен се очакваше да презирам тези “мръсни хипита”. Открих обаче, че не мога.
По това време се хранех от рисуване за хипер-шик нощни клубове, докато гледах как светът наоколо се срива и хора от площад Тахрир в Египет, та до Лондон излизат по улиците. Всички казваха, че американците са прекалено апатични за подобно нещо. “Окупирай Уолстрийт” доказа, че грешат.
Отначало бях скептична, но “Окупирай” бързо ме спечели. Паркът Зукоти от другата страна на улицата се беше превърнал в мини-градче, където всеки можеше да получи книга, храна и първа медицинска грижа безплатно. Чувствах се вдъхновена от гледката на американци от всякакви произходи и религии, загрижени страстно за неравенството в приходите и финансовата корупция. Исках да им помогна с каквото мога.
Превърнах апартамента си в студио за пресконференции и предлагах кафе и безжичен достъп за журналистите, които отразяваха младото движение. Дарявах пари и участвах в протестите. Занимавала съм се с политика и преди, но никога не съм я допускала в творчеството си. Сега рисувах постери, някои от които виждах по улицата като знаци на протеста само час след като ги качвах в Интернет. Те си остават сред нещата, с които съм най-горда.
Но това беше през 2011. Сега е 2012.
В сутринта на ареста ми не бях сигурна дали движението “Окупирай Уолстрийт” не е приключило. Отидох на демонстрацията от лоялност и носталгия към дните на лагера в Зукоти. Библиотеката, безплатните дрехи и кухничката за вкусна супа бяха изчезнали или превърнати в сенки на това, което бяха преди. Но исках да отдам почит на движението, което беше дало сила на изкуството в мен.
В седем сутринта бях на тротоара пред апартамента ми, туитвах снимки на минаващите участници и полицаите. Градската полиция беше превърнала долен Манхатън в лабиринт от пропусквателни пунктове. Бяха страховито ефективни в задръстването на движението. Наоколо имаше стотици полицаи, някои с оборудване за потушаване на безредици, други на коне. Видях камиони, препълнени с метални барикади.
Ние просто вървяхме. Някои по улицата, но повечето като мен внимателно се придържаха към тротоара. Викахме обичайните протестни лозунги, които ти звучат толкова убедително, когато ги викаш.
На един ъгъл видях как полицай хваща жената пред мен за ръката и я дръпва на улицата. Беше същия жест, с който придружаваш възрастна дама да пресече, и когато следващият полицай направи същото с мен, това си и помислих. Когато стигнахме средата на улицата обаче той изви ръцете ми зад гърба и им щракна белезници.
Предупреждение нямаше. Нито напомняне на правото да мълча, като по филмите. В първия момент не можех да повярвам какво се случва. Чак дни по-късно, когато получих глобата за пречене на автомобилното движение, разбрах в какво ме обвинява полицаят.
Бях една глава по-ниска от полицая. Казах му: “Знаете, че бях на тротоара.” Той избягваше погледа ми. Бях на две пресечки от жилището си. Но тъй като бях част от протеста, за него вече бях само пречка, която трябва да бъде премахната.
Докато ме вкарваха в полицейската камионетка, ми направиха сминка с Фуджимакс Полароид, като взет от някое хипи. Усмихнах им се по най-добрия възможен начин. Мъж в костюм мина, погледна ни и каза на полицаите “браво”. В камионетката бяхме осем души, включително възрастна медицинска сестра и юридически наблюдател с отличителната му зелена шапка. Всички ни бяха събрали от тротоара.
Вратата на камионетката хлопна. Измъкнах някак телефона от чантичката си, пуснах SMS до приятели за ареста ми. След това от скука започнах да чопля ситуацията по Туитър. Яд ме беше, че бях отстреляна като патица, арестувана без причина, просто за да спрат протестите.
В полицията ни взеха чантите и ни връчиха разписки за тях. Чакахме да претърсят джобовете ни с рамене, стенещи от часа в белезници зад гърба. Китките на жената пред мен бяха болни. Полицаят, който я претърси, се развика, че гривните й били оръжия и заплаши да я прати в централното управление, “катакомбите”, където всичко отнемаше два пъти повече време и всичко беше покрито с мръсотия.
Затворът е чакане. Депресиращо чакане. Унизително чакане. Безсмислено, уморително чакане в претъпкана килия с мъртви хлебарки и без течаща вода, където полицаите, които обработват данните ти, се хилят на дискомфорта и страха ти. Жените започнаха да пеят песни, за да минава времето. “Солидарност завинаги”. “Слънцето ще изгрее и утре”. Една полицайка се разкрещя, че ще ни прати до човек в катакомбите, ако не млъкнем. Не млъкнахме.
Времето изглеждаше безкрайно. Скоро забелязваш, че хлопаш по решетките в синхрон с другите, да подсилиш гласовете на протестиращите, които имат нужда от лекарство, или след осем часа още не са получили правото си да се обадят на адвокат. Когато арестуваните мъже започнеха да изсипват поздравления, ние шъткахме една на друга и се ухилвахме.
Бях последната, която пуснаха от моята килия. Жената, която излезе преди мен, беше юристка на средна възраст, арестувана няколко пъти този уикенд. Увери ме, че скоро ще изляза. Когато това стана, отвън ме чакаха приятели с прегръдки, пица и представител на Националната гилдия на юристите. “Окупирай” имат здрава система за поддръжка на арестуваните, било като храна, питиета или безплатен адвокат. Чувствах се невероятна късметлийка, направо турист в това отвратително място. В пицарията оттатък улицата купихме бира за една жена, която бяха задържали за 38 часа.
Докато чаках сама да ме пуснат, крачейки напред-назад, беше почти невъзможно да не мисля, че съм глупачка и че действията ми са напразни. Което е и целта на ареста. Да те арестуват за социален протест е като да те прекарат през терапия за отказване, наказание само по себе си. Моя роднина, поддръжница на “Окупирай”, след ареста ми каза, че никога повече няма да протестира. и точно това е целта му.
Аз ще продължа.
“Окупирай Уолстрийт” научи много бели хора от средната класа на това, което бедните и цветнокожите вече знаеха. Че законът често е враждебен и несправедлив. Говориш ли прекалено гласно, стоиш ли на погрешната страна, значи го нарушаваш. Моят опит беше несравнимо по-лек от този на повечето други. Много арестувани са губили работата си, налагало им се е да лекуват нервни окончания, увредени от твърде дългото стоене с белезници, или се сблъскват с общество, което смята, че са си заслужили каквото са получили.
Докато бяхме в килията, след като хлопахме и пяхме дълго и силно, една от полицайките ни обърна внимание. След това каза: “Погледнете се, бе. Какво се надявате да постигнете? Сами сте си го изпросили.”
—
Прави ли са “Окупирай Уолстрийт”? Зависи от убежденията на отговарящия, а те – от пълнотата на корема или празнотата на главата му. И дори за себе си ми е трудно да отговоря еднозначно. С много неща от позициите им съм съгласен, с някои – не.
Категорично съм несъгласен обаче с това полицията да те смъкне от тротоара, за да те арестува, понеже слизаш от него. Или да те упъти учтиво към уличката, която води към арестантските камионетки, където полицаи ще те напъхат в тях грубо и после ще пишат показания как си ги нападнал. Мога да изредя и още неща, които нюйоркската полиция е вършила с протестиращи срещу клептокрацията, често напълно мирни, или дори със случайни минувачи около протеста. Полиция, която си гледа работата така по протести, дали си гледа другата работа по различен начин? Не вярвам. Свикналият веднъж, че законът е каквото му изнася, трудно отвиква. А с такава полиция трябва ли им на нюйоркчани престъпност?
Мисля си и друго. Дали това е типично отношение на полицията там срещу протестиращи, или е резервирано за протестиращите срещу “силните на деня”? Ако е първото, лошо – такава полиция има нужда от драстична реформа. Ако обаче е второто, е още по-лошо. Подобно нещо дори българската полиция в момента не смее да си позволи твърде открито. Било логично да се очаква ли? По тази „логика“ следва да очакваме в живота единствено вероломство и людоедство. Ако САЩ са потеглили натам, какво да очакваме скоро и у нас? А след него?… Екуменът вече е изчерпан – къде да създадем следващата свободна страна, която да носи светлина на света?
И в тази връзка, още нещо. Основният аргумент на Джулиан Асанж за необходимостта от прозрачност върху световните управници е да се разкъсат мафиотските връзки, които те създават помежду си, и чрез тях водят обединена борба срещу народите си. Противодействието, което срещат опитите на Уикилийкс, е незапомнено – мисля, че в лова на избягали нацисти след Втората световна са влагани доста по-малко ресурси. Или пък в лова на извършители на геноцид и прочее… Винаги съм смятал, че идеята как световните лидери тайно си пият кафето заедно в нов “съюз на монарсите срещу народите”, е диагноза. Но след видяното покрай Уикилийкс съм склонен да ѝ отделя мъничко повечко внимание. Да, все още е на най-долното стъпало на стълбата на доверието ми, твърде далече от зоните, на които вярвам. Но вече не е на земята.
И най-сетне, възхищавам се на Моли, че е разбрала най-важното. А именно: полицейските арести на протестиращи са средството на властта да ги мачка, без формално да е нарушила закона. А тяхната категоричност да продължат протеста си въпреки арестите е начинът им да кажат на корумпираните управници, че това средство не работи. Че не се боят и няма да се предадат, и че победата ще е тяхна. И разбира се, ако имат интелекта да разпознаят провокаторите, изпратени сред тях от властниците. Лесно е: който се опитва да те склони към насилие, всъщност се опитва да даде на властниците повод да те смажат със сила. Защото друг начин да те победят нямат, а този не могат да използват, без ти да им дадеш повода.
В една демократична държава народът реално е суверен, дори ако държавата е позападнала и законите са пълни с дупки. Докато управниците се избират с гласуване, грешката да са на власт си е единствено и само на народа. Държавата се превръща в доматена република, когато народът ѝ не си е на мястото. Когато е не народ, а мърша… Ако е истински народ, готов да се бори докрай за свободата и правата си, никой властник не може да му се опъне.