Аз обичам Карлос Руис Сафон и неслучайно пламенно държах да съм сред първите в България, прочели и писали за поредната му, трета от тетралогията за Барселона, книга – „Затворникът на Рая“. След апологията на Христо Блажев и страхотното ревю ва Милена от Аз чета, идва и моят ред!
Към „Затворникът на Рая“ няма как да подходиш по друг начин освен с огромни очаквания, потекли лиги и запас от свободно време, за да не се налага нещо да прекъсва четенето. Ако не помните, преди този роман бяха игривото приключение „Сянката на вятъра“ (за което така и не измислих недостатък) и мрачната психо депресарска „Играта на ангела“, от която тръпки да те побият.
След двете, освен божествените впечатления, останаха много размисли.
Особено „Играта на ангела“, честна дума, ме накара просто да седя и просто зазяпан нанякъде да си се чудя – и кво сега се случва, що е така и за какво въобще си говорим?
Отговорите идват в „Затворникът на Рая“ – струва ми се, че това е липсващата брънка на тетралогията. На преден план тук излиза моят любимец от „Сянката на вятъра“ – Фермин. Още тогава си казвах, че не може просто да изпипаш колоритен герой като този и да го зарежеш във второстепенна роля – и явно действително не е така, Фермин има какво да разкаже, с какво да изненада и как да те стресне.
Докато „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“ можеха преспокойно да се четат и отделно, „Затворникът на Рая“ не може – даже е задължително да си си припомнил предните два романа – аз не бях, за което съжалявам, а сега се каня в близко бъдеще да ги изчета пак, наведнъж.
Този роман на Сафон очевидно не е като другите – срещаш познатите живи герои, тягостната атмосфера, невероятните диалози, но като че ли му липсва съспенсът, динамиката на Сафон.
В него просто не се случва нищо напълно ново – случките са навързани около главните герои от предходните книги, Даниел Семпере и Давид Мартин, обясняват техните премеждия, действия и мотиви от преди, препращат един към друг, обрисуват малко по-цялостната картина на този удивителен свят, който испанският гений създава.
И най-важното – отварят вратата към (сигурен съм) грандиозния завършек,
който все още е забулен в пълна мъгла.
Едно е ясно – последната част от тетралогията на Сафон ще е истински шедьовър, но няма да я видим скоро – поне не в следващите 2 години. Но така е – за величието се чака…
П.П. Не харесвам корицата – не знам дали е шрифтът на заглавието, или нещо друго, но просто нещо ме отблъсква – и то не в добрия смисъл.
П.П.2 Приятелите ми от „Книга за теб“ имат готина оферта за купуване вкупом с отстъпка на трите издадени досега книга от цикъла „Гробището на забравените книги“. Хвърлете едно око и да знаете, че твърдо стоя зад думите на Христо Блажев Книголандеца, че за Сафон главата си залагам.
Related posts: