Тъмнее небето и залезът слиза –
червено петно върху бялата риза.
Дали си научих урока, не зная.
Но зная, все някога с теб ще сме в рая.
Където крилати оркестри ще свирят
на тъпан и арфа, на гайда и лира.
Където мечтите се сбъдват отрано.
Нали е така, хей, невесто Боряно?
А тук е безбожно и малко самотно.
Пълзим като червей, пълзим като охлюв.
Сълзите си крием, когато ги има.
И пукнала пролет наричаме “зима”.
А лятото… лятото все недостига.
Мирише на мащерка, лайка и риган.
Но мислим в съня си – кому е угодно?
Човекът е висша и странна порода…
Понеже ще питаш – любов ли е всичко –
ще кажа – тревите са паднали ничком
под бурния вятър, но пак се изправят.
Не знаят добър или лош ще е краят.
Не знаят, но в него безумно се вричат.
И колко ли още – но пак го обичат…
Кръвта ми е ланското вино, Боряно.
Мечтата си тръгна. Животът остана.
