Сигурен съм, че някой някъде е правил емпирично изследване, но тъй като не ми се рови из разни датабази и да цитирам изследвания, ще приемем, че следващото ми твърдение е универсална истина, за каквато трябва да се считат всичките ми твърдения. Когато един продукт липсва от пазара, откъм количество и качество, то очакванията и критериите на потребителите се понижават правопропорционално. Следователно, когато се появи нов продукт от съответната ниша, консуматорите са по-склонни да го надценят субективно, отколкото да го оценят обективно. И тъй като в последно време Холивуд е една голяма идейна пустиня, където всичко бива безмилостно убито още в пре-зародишна фаза, този закон важи с всичка сила. Дами и господа – фанфари и барабани – „Looper“, най-добрия sci-fi филм за годината (за да не става съвсем смешно, ще се огранича до година, че поне в това твърдение може да има нещо вярно).
През 2074 пътуването във времето е открито, но вместо хората да скачат обратно към 70те/80те на 20ти век и да се друсат с най-различни наркотици на фона на диско музика, те си стоят у дома, защото г-н сценаристът Райън Джонсън казва, че пътуването във времето всъщност ще е забранено. Само големи мафиотски клечки „някак“ все още имат достъп до въпросното изобретение и когато някой ги погледне на криво, го пращат 30 години назад (2044), където наемни убийци, наречени Loopers – a.k.a. човек способен да държи пушка и достатъчно силен да носи трупове – вършат мръсната работа. По този начин никой не може да проследи престъплението нито до мафиотите, нито до Looper-ите и всички живеят щастливо. Докато разбира се на някой Looper не му се наложи да застреля бъдещото си Аз.
Някои приемат това добре, защото идва с прилично възнаграждение под формата на кюлчета злато и 30 години гарантиран живот, което аз не успях да си обясня, защото тези убийци се друсат с алкохол и наркотици, та чак е чудно как са доживели до 2044. На Джо (Джоузеф Гордън-Левит) също му се налага да убие бъдещото си Аз (Брус Уилис), но моментно колебание от негова страна дава начало на драмата, която ще наблюдаваме в продължение на 2 часа.
Нищо не е толкова просто, разбира се, което няма да рече, че е сложно и заплетено. Просто няма да ви разказвам целия филм. Само ще отбележа, че „Looper“ е „Терминатор 2″, но без Шварценегер и с малък туист, колкото да не обвинят Райън Джонсън в плагиатство. Въпреки това, трябва да си призная, че премисът е достатъчно интригуващ, а и Джонсън ни въвежда в сюжета по начин, който ни задържа по седалките до момент, в който вече не си струва да напуснеш кино салона… Това всъщност е плюс.
Противно на това какъв го изкарват, сценарият на „Looper“ не е сложен, заплетен, умозамайващ и подобни. Фактът, че си имаме вземане-даване с пътуване на времето не му дава автоматично докторски и други академични степени. Inception-like главоблъсканици няма, така че всички може да си отдъхнем. Това, което сценарият успява да постигне е да бъде импулсивен… което, в случая, всъщност е минус. Много неща се случват, просто защото действието трябва да мине нататък, при което подтикът на героите, който всъщност трябва да движи нещата и който всъщност е интересен, е напълно отрязан, оставяйки ни впечатлението за една накъсаност на действието. Не съм сигурен дали на Джонсън не му е стигнало времето или просто сценарият си е бил осакатен поначало, но е тъпо (СПОЙЛЕРИ – удобен шанс да прескочите към следващия абзац) да ми се обяснява колко много Сара (Емили Блънт) да обяснява как ще напълни задника на Джо със сол, а в следващия той да я изпълва… с нещо друго. Тъпо е Джо да ми опява как иска да си живее живота, защото го е заслужил, а изведнъж да реши, че да заложиш на една евентуално различна реалност си струва дърпането на спусъка. Тъпо е въпросният Джо да доживее старини, живеейки както винаги е искал да живее и изведнъж една красива китайка да му преобърне живота без да ни се каже как точно. Именно дребните неща можеха да издигнат „Looper“ до едно високо сценарийно ниво, но е твърде жалко, че дяволът се е покрил някъде.
Райън Джонсъс, като всеки уважаващ се кино творец, не само е написал сценария, ами е и седнал на режисьорското столче. За което винаги свалям шапка. Филмът му изглежда прекрасно, за което не мога да си кривя душата и да твърдя инак. Действието в „Looper“ се развива достатъчно напред в бъдещето, че да си позволи фантасмагории и интересни джаджи, но в същото време не чак толкова, че да е нещо напълно непознато. Народът си кара бързи каручки, друса се с наркотици, избива се един друг, но го прави със стил, както бъдещето предполага. От друга страна бездомниците са си бездомни, лудите – луди, проститутките… схванахте, но всичко това изглежда с няколко идеи по-трагично. Отгоре на това Джонсън не оставя света си да се оцвети само в черно-бели краски, а забърква една приятна гама от сиво, в която всички страдат. Единствената ми забележка относно визията (която пак се крие в сценария) е скока, който филмът прави и ни закарва на село, където Джо да срещне любовта. Всичко това наистина е много розово и романтично, но твърде контрастиращо на сивотата, която сме наблюдавали до този момент. Спасяващият фактор тук е, че и тези сцени са заснети чудесно, така че бях склонен да се примиря с визуалния шок.
Екшънът не е много екшън, но пък едно-на-едно сблъсъците са наистина великолепни. Явно на Джонсън (до известна степен) му се отдава да смесва неща, които привидно не трябва да съществуват едновременно и на едно място. Съспенс и комедия често вървят ръка за ръка докато хората са се хванали за гърлата и се опитват да се разчленят един друг. На моменти се разчленяват без да е смешно на зрителя, което е може би и единствената сцена, която ще запомня в дългосрочен план. Също така няма да забравя и безобразния грим, с който Джоузеф Гордън-Левит бе наклепан, за да прилича максимално на Брус Уилис. А тъй като всички знаем как г-н Уилис играе във филмите си, ще си спестя абзаца за актьорската игра.
:Р