В минали публикации съм споменавала, че преди появата на Мартина в живота ми темата за родителството, отглеждането, възпитанието и като цяло имането на деца не ме е вълнувала. Струваше ми се далечна, скучна и несвойствена. Откровено казано, беше ми досадно да се виждам с приятели със семействa, защото често темите за разговор се изчерпваха с една-единствена: ДЕТЕТО! И отвратително неприятната реплика: "Ти ще видиш какво е!". Все едно децата се спускат централно по бройки и са неизбежно зло, от което няма отърване. Въобще тази мъченическо-примиренческа позиция на уморения, изтощен, изтормозен, пропит от рутина и онеправдан родител и до днес ми е непонятна. "Нямам време за нищо" - добре, че е това вселенско оправдание за всичко и навсякъде.
През бременността някак се опазих от милионите доброжелателни съвети и размахвания с пръстче. Но обръщението "майче" към всички в родилния дом направо ме потресе! Вече не съм госпожица, госпожа, жена, Мария, аз съм МАЙЧЕ! И се разхождам в една сграда с още много майчета с безформени нощници. Майче продължавават да те наричнат педиатрите, непознатите в парка, съседите, хората в магазина. Добре дошли в сектата на майчетата!
Следващият шок идва в парковете. Нескончаемите разговори за грижите по отглеждането на новия човек. Групи майчета, коя от коя по-запозната, прочела, разбрала, научила, подочула. Обикновено с кафе, цигара, телефон. Майчета-експерти-Шива. Никога не съм си позволявала да давам съвет или да упреквам някой как отглежда и възпитава детето си, дори приятели. Мога да споделя опит, но да разказвам на висок глас каксеправиедикаквоси - тц. Майчинството е нещо толкова естествено, никой няма нужда от инструкции, училища за родители, семинари за подготовка, power point презентации, старши научни сътрудници и почукване по главата. Сега, от разстояние на времето осъзнавам, че единственото важно нещо през първите месеци е да бъдеш до детето си, да си спокоен и да го слушаш внимателно. То знае много добре от какво има нужда и как да ви го каже. Майчетата в парка само могат да ви объркат, както нерядко и става.
След този, идва ред на другите стресове: дали има режим; защо няма; защо кърмиш; не му даваш вода?!?!?!; защо го обличаш толкова леко; детето е гладно; много е слабо; ама вие още ли се кърмите?; дохранвай, детето е ГЛАДНО!; защо го гушкате разглезват се; не го взимай на ръце, ще трябва да го носиш до първи клас; защо спи при вас; защо не спи при вас; ако заспиват сами, децата получават стрес; слагай му 25 блузи, зима е; детето е без шапка през май?!?; детето е гладно и жадно; защо не даваш сокчета, полезни са; ама какви са тези каши, започва се с плодови пюрета; ама вие още ли се кърмите?!; айде захранвайте се вече; е как ще пътувате с толкова малко бебе?!; вече на море, вредно е; това дете гладно ли го държите; проходилка защо не ползвате; никакви бузи няма това дете, недохранено е; на 8 месеца самО в стая; е как така не ползвате залъгалка?! И още хиляди въпроси, с които направо ви замерват ежедневно. Както се вижда, в нашия случай основният проблем на околните беше, че детето не яде достатъчно заради моите "амбиции" да кърмя. Все едно кърменето е някаква научна титла, до която се домогвам с цената на всичко. На третия месец вече се отказах да споря, само кимах разбиращо с глава и тъпа усмивка. А, не давах и вода. Егати майчето! Почти ме обявиха за темерут, защот отказвах да се събирам с тумби майки, а от семейните ми приятелки исках да не са вторачени поне 15 минути в детето си.
Никога не съм харесвала умалително-пренебрежителните заместители на името на детето - (х)лапето, малкото, бебка, беба (изприщвам се при тази дума!), дребното. Звучат ми точно както "майче" - неприятно.
До ден днешен се старая да не ангажирам приятели, които все още нямат деца с тази тема. Обикновено когато някой се сдобие с бебе, започва да агитира всички около себе си да направят същото: "айде, време ви е", "не ти ли се иска", "трудно е, ама е важно", "не мислите ли по въпроса". Някакво измислено приобщаване към каузата. Имане на деца от солидарност. Да видиш най-накрая какво е, а-а-амаха! А че причините може да са по-различни от нежелание - к`во значение има, аз да си кажа.
После идват страховете как ще се справи детето - с прохождането, с проговарянето, с махането на памперса, със социализирането, с детската градина, с училището. Сериозни притеснения, кършене на пръсти и репликата: " Ти ще видиш като ти дойде на главата". Отново запплахи. А децата са така самостоятелни и интелигентни, че нашите вайкания и предварителен стрес само могат да ги объркат. В това отношение забелязвам сериозна обсесия на майките към синовете. Такива, които твърдят категорично: "Той без мен не може и 5 минути". Толкова често си го повтарят като мантра, че започват да си вярват. И това продължава докато той стане на 40, а те все още му купуват чорапите.
Признавам, че обожавам деца, но не мога да се втурна да ги мачкам, щипя, стискам, мляскам (освен моето). Обичам да разговарям с тях, колкото и да са малки, като с равен, струва ми се по-честно и нормално. Да ги питам, да ми отговарят, да сме събеседници, приятели. Да правим неща заедно, да комуникираме с поглед, да разсъждаваме и да намираме смисъл. "То още не разбира" е друга любима реплика. А то вече отдавна разбира. Понякога дори повече от нас.
Детските площадки са другият стресов елемент в първите години. Освен че получавате много съвети и въпроси, там ставате свидетели на случки, които сериозно могат да объркат представата ви за отношенията между хората. Баби, които се люлеят на бебешки люлки, 10 годишни деца, които млатят здраво майките си, родители, които обясняват на вече попорасналите си полутийнейджъри как точно и с кого да си "играят", бащи, които храчат в пясъчника, на две крачки от детето си. Такива неща.
Има родители, които след появата на детето най-сетне намират своето амплоа и така се вживяват, че чак не могат да се познаят. "Заради детето" е най-честата реплика, независимо за какво става въпрос. Детето е оправдание за всичко - за правене или неправене на разни неща. Ако и децата са повече от едно - съвсем. Не пътуваме - ама то къде, с тия деца. Не се забавляваме с приятели - ама то къде, с тия деца. Не излизаме - ама то къде, с тия деца. Не се срещаме с хора - ама то къде, с тия деца. Не се гримирам и реша - ама то къде, с тия деца. Зарязваме хобитата си - ама то къде, с тия деца. Не слизаме до центъра - ама то къде, с тия деца. Ако се опиташ нещо да им кажеш - "Ти ще видиш с още едно-две!". Отново заплахи - децата-чудовища.
Не си позолявам да определям чуждите деца - лигави, глезени, възпитани, невъзпитани, стеснителни, общителни. Не съм нито експерт, нито психолог, нито педагог. Всеки е в различна реалност, ситуация, с различна предистория и причини и въобще не е моя работа да клатя неодобрително глава. Отказвам да осъждам и класифицирам без да съм част от конкретния случай. Не желая заключения и по отношение на моето дете. То е такова каквото е и аз го обичам именно заради това, не само поради факта, че е мое.
Изобщо, децата не са предпоставка нито за щастие, нито за нещастие. Познавам доста мрачни хора с прекрасни деца и други пълноценно удовлетворени без. Децата са естествен ход на нещата и наше право на избор е дали да ги създаваме или не, как да ги отглеждаме и възпитаваме, на какво да ги учим и какво да им показваме. Колкото повече толерантност и свобода, толкова по-добре. И за тях, и за нас.
