“Тя мисли известно време, после се усмихва, застанала на тъмнозеления фон на дърветата. Разбира оня особен език, който няма нищо общо с произнесените думи.”
Робърт М. Пърсиг – “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”
Почти бях забравил паролата за този блог. Не бях обновявал дори плъгините, нито гледал коментарите. През последните месец-два водя много диалози, но на живо. Вслушвам се в думите повече от всякога. Вглеждам се по-често от обикновено в обичайното си ежедневие. И преоткривам много. Говоря малко, но казвам повече. И така е далеч по-хубаво. И много истинско.
Този блог винаги е бил парченце от мен. И ще продължи да бъде. Дори когато си взимам отпуск за седмици и месеци…
Иначе пътувах. Това лято пътувах повече от друг път – в различни посоки. А аз обичам пътуванията – особено споделените и съпреживените. Но няма да пиша за тях. Или поне не сега. Мисълта ми е, че когато човек пътува, често открива нови места, нови хора и дори частици от себе си. Или преоткрива много познати неща под друг ъгъл, дори замрежени с паяжини ъгълчета от себе си или своето alter ego.
Тук в този блог отдавна чакат реда си много текстове и теми, които ме вълнуват. Неща свързани с мечтите ми, с бизнеса и света на технологиите. Напоследък бях твърде фокусиран в личната си егоцентрична пустош, в безполезни метафори или (опити за) литературна шизофрения – теми, които други блогове експлоатират далеч по-добре от мен ;-p
А това, на което ме научи това лято е, че много неща се казват, чуват, случват или усещат без думи. Или с най-обикновени такива. Важните неща нямат нужда от метафори. Тогава безсънието се превръща в споделяне, пространството става дом и дори случайните хотелски стаи започват да участват в заговора на Вселената със спиращи дъха гледки към безкрайността на изгревите.
Welcome back!
(cc)2012 Йовко Ламбрев • Някои права запазени