Телефонът е просто предмет. Телефонът е просто предмет. Вече не е много телефон, но е просто предмет. Който е винаги с мен. Който ми говори с чужди гласове, писука с текстове и картинки. Които пак не са негови.
Всички го правят. Когато съм сам и не искам да съм сам, почвам да преглеждам контактите в телефона си и се чудя на кого да се натреса. Някои го приемат умерено добре, други не толкова. Понякога моментът не е добър, но за мен за момент е добър.
От време на време докато прелиствам попадам на контакти, които не знам защо пазя. Хора, които най-вероятно не ме помнят, но аз съм решил, че може би е нужно да отбележа така церемониално в купищата информация, че някога сме си пресекли пътищата. Пазя телефони на хора, които отдавна не са в България и някой друг най-вероятно ползва тази поредица от цифри. Не е име, история, продава се на друг. А още по-странно е, когато разбера че пазя номерата на мъртви хора. С тях със сигурност няма да мога да се свържа. Но може би само това ме свързва все още с идеята за тях. Което е малко тъжно.
Телефонът е просто предмет, натоварен с прекалено много смисъл, пълен с прекалено много история. Което е малко тъжно.
↧
Ростислав Райков: телефонът
↧