Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката, четохме по-пдробно за тамяна, а за псоледно минахме през Уади Дирбат. Днес ще видим Дахариз Приятно четене:

Салала, Оман

шеста част

Дахариз

Дали за хубаво или за лошо е това,че започнах да пиша поредица за Салала, не знам, но винаги когато нещо интересно или непознато преживея тук,се сещам че е необходимо да го отразя в писмен вид. Както и сега, след вчерашния почивен ден, пълен с новинки по оманския стил на живеене тук, в Салала. Нашия ленд лорд – Хишам се казва и така ще ползвам по-нататък името му в тази част – ни покани на обяд в къщата си, за да му разгледаме и фермата или по-точно салалската градина, която я има по наследство.   Аз, като умна българка, предвидливо се разтърсих из моите подаръци за България и стъкмих некакъв бърз подарък за домакинята, защото знам,че добрия етикет казва да не се ходи на ново място с празни ръце. Хишам ни взе с джипа си точно в уговореното време и се разположихме в хола му на сладки приказки, в очакване неговите слуги да сготвят обяда и да го сервират. Бях изненадана  като чух, че специално за нас били купили една пласмасова маса с 4 стола, защото те обичайно се хранели на земята. През това време се запознахме със съпругата и двете му малки дъщери, едната от които е много палава и веднага се вкопчи в Филип и се заиграха с една възглавница. Той нали е чаровник, децата веднага го харесват ;)

  Там ядохме къри с козе месо, риба хамур, таратор с много повече оцет и др. зеленчуци освен краставици и онзи сухо приготвен ориз на пара. По време на обяда ни собственика разказваше как хората живеещи в Дофар планината говорят съвсем неразберяем език за тях самите, градските хора от Салала, които били близо четири на брой. Как се женят по м/у си-братовчедите, като тяхното семейство е също такова. Как е починал от сърдечен удар баща му на 54 г., по време на риболов. Как съпругата иска да работи и затова си е намерила работа в Оманското радио. После тръгнахме да обикаляме градината с екзотични дървета и храсти, повече от тях над 20 годишни. Мен ме впечтлиха китайските рози и букенвилията, но като гледах си мислех че това е градина повече за декорация, отколкото за прехранване, както е при нашите баби на село.   Разделихме се с усмихната и приветлива оманска съпруга-туркия и двете дъщери и тръгнахме на обиколка с разказ от Хишам, кое какво е в Салала. Обикаляйки улиците около банановите и палмовите плантации, дори през колата усещах мириса на изгорели листа, което градинарите тук правят профилактично. Мислех си с какво да запомня това крайбрежно оманско градче и.. не го измислих. Няма да ми липсва с нищо защото още не съм свикнала да живея тук, приятелите са ми пресни и една къща под наем не е достатъчна за да заобичам града. Единствено Филип, мъжа ми ще ми липсва, като живущ и работещ тука. Ако някой ме питаше къде искам да живея, без да се колебая бих му отвърнала- София. Затова, Дръж се земьо, Теди се прибира!:) [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Хишам ни разходи около един нов бряг, където досега не бях стигала с колата –

Дахариз

На брега има засадени палми в редици, от преди 20 години. Също така видях и първото кафене с уабли-дабли, т.е. наргиле-кафе на брега Дахариз. И ресторанта там бил евтин и предлагали вкусна храна. Накрая на този брях се беше образувала лагуна, много характерна естествена среда около океанския бряг на Дахариз. Нашия гид накрая ни заведе в Долфин кафене, на брега отново, но към Краун плаза Ресорт. Измъчих се да обяснявам точно какво виенско кафе искам да ми донесат и естествено, накрая пак отделно от експресото ми дадоха каничка с мляко, където още в първите 5 минути се залепи и удави вътре една муха. По време на това следобедно релаксче, подухвани от бриза на океана, научих че повечето мъже в Салала се занимават с недвижими имоти, стокова борса и малко от тях, с дребен бизнес. Има си и доста държавни чиновнически длъжности за локалните хора, така че само нека да искат да работят, никой не остава върнат., камо ли на социални помощи. За младите хора тук, малко си приличат на нашите български семейства, че ако нямат къде да живеят, докато не им се построи собствен дом от пакистанците, те биха могли да делят един покрив с родителите си, дори ако станат семейни  и им се родят деца. Просто защото къщите им са големи.  

Децата тук тръгват на детско училище от 3 годишни, смесено

После, в пуберитета вече ги разделят на мъжки и женски училища. Има голям избор на частни и държавни училища.Тук не се говори за детски градини, а за училища. В Салала има разпространена униформа за момичетата от малки- бели клинове или панталони, бели ризки, а отгоре нещо като сукман, тъмносин, който много прилича на нашите престилки от социализма. И нещо, което при нас го нямаше- момичета ученички носят бели забрадки, но лицата им се виждат целите. Училищните занятия продължават до 14 ч. После, ако са богати, някой ги взема с кола до дома, ако ли не – ги развеждат с училищния автобус до дома им.  

Бабите тук не гледат внуци

За тази работа се наемат задължително мейд: целодневно работи и дори спи в дома на арабското семейство заради децата в къщата. За дядовците въобще не ми се говори, освен че са много смешни като карат бавно лъскави коли, дадени им на тяхна отговорност от децата им. Те така се паникьосват,че са стриктни повече от учащи се и когато някой се влачи в трафика от задръстване, задължително е някой дядка зад волана, а не жена, както повечето мъже предполагат.   Има едно безвремие и следобедна сиеста, ако бяхме в Испания, т.е. мързеливо време, когато дойде време за почивка след обедната молитва в 12 часа. Всички магазини удрят кепенеца и никой няма дори по улиците. Не е задължително да е Рамадан, но картинката е подобна с тогава. Чак след 16 часа тук се раздвижват. Явно горещините са се отразили и в/у навиците им.   Има доста абсурдни неща. Например в Салалски китайски ресторант няма китайци, а само индийци. Такситата тук се шофират само от омански мъже. Естествено не могат да говорят английски повечето от тях, но добре се орентират според кожата на клиента- ако е мургав, дори кениец, вземат в бейзи /т.е. наши стотинки/, ако е бял клиента, задължително го одрусват с омански реала. Нямат апарати за километри, абе какво е това, те са много изостанали за доста неща. Но виж, приказването по всяко време по телефона е най-важното нещо.   Разбрах,че повечето от обслужващия персонал като

филипинки или шри-ланкийки, не знаят какво е да се ползва презерватив

или пък не са чували за венерически болести. Разчитат изцяло на силния си имунитет. Ако обаче си лепнат дори СПИН, никога не разбират. Просто това не ги вълнува. Има някои индийци с една страшно отблъскваща телесна миризма, не знам от нечистоплътност, или от болест, но не бих се изненадала да е второто, защото те тук идват уж да работят на талази, под опеката на някой изпечен мошенник, техен сънародник, който ги третира единствено като работна ръка, но не и като човешки същества.   Започнали са строеж на сграда, където ще се помещават няколко кина и Карфур, но това е отпреди 3 години и не знам, каква е причината да не го довършат в срок, но все още тук не е отворен този комплекс. Оманците тук все повтарят този незабравим лаф: Ин шала! /Ако е рекъл Аллах!/ и разговора свършва дотука.   Тук видях най-грозните спрейове, с които местните си пръскат броните и калниците на колите, с цел да предпазят боята на колата си от пясъка, който е навсякъде около Салала. Всеки си има свой избор!   От експатите с които се запознах, всички са във въодушевление от Салала, като спокойствие и годишен климат. Но за това, следва продължение, другия път!       Очаквайте продължението Автор: Теди Снимка: авторът   Други разкази свързани с Оман – на картата:   КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ