Бях на няколко години, когато за пръв път опитах гулия и се влюбих в нея. За мен тя беше рядък деликатес, докато баща ми не започна да я отглежда. След което продължих да я обичам – сурова и „накладена“ (в туршия). Когато ядях от втория вид, винаги си представях как учителката ни по химия реже натрий. Когато отидох да уча на север, открих, че е известна дори в Разград и то под същото име. Не бях яла такова нещо от години, докато миналата седмица не попаднах на един дядо, който благородно ми продаде килограма за 1.50.
Гулията е симпатична грудка, над която избуява доста височък храст от семейството на слънчогледите. На вкус е безвкусна, но доста вкусна. Ако е прясно изровена, можете лесно да я изстържете с груба гъба, но можете и просто да я измиете, понеже кожата й е все още фина. След някой и друг ден, когато позагрубее, е по-добре да обелите с нож.
Току що научих, че е древно индианско растение, което е доста полезно, особено за диабетици, желаещи да отслабват, борещи се с лошия холестерол и пр. Освен това не натрупвала нитрати, тежки метали и радиоактивни вещества и оставала чиста, независимо от мястото на отглеждане. Ще призная, че инстинктът ми казваше, че ако не е полезна, със сигурност е безвредна. Това вероятно хвърля малко светлина върху въпрос, който продължава да ме интересува от години.
Гулията е известна още като земна ябълка и др. Можете да прочетете повече за нея тук.
Filed under: здраве, манджи Tagged: гулия
