Уж кризата би трябвало да ни научи да не разхищаваме, но нищо подобно не се случва. Магазините за боклучави стоки продължават да съществуват и то не просто защото хората не могат да си позволят да купуват по-свестни неща от други магазини, а защото са привикнали да пазаруват, което пък пораждат нуждата да се произвеждат боклуци.
Появяват се и нови магазини за дрехи втора употреба, които си създават тълпи от фенове и то не точно и само защото в другите магазини се продават предимно чалга-парцалки, а защото има тръпка в това да купуваш евтино. За какво са им толкова много дрехи на хората?
Всъщност исках да пиша за “съдържанието” – онова дето му викат “content” и плащат за да се генерира постоянно, за да се обновява и обновява онлайн, та да привлича хората да кликат и да кликат. Признавам, че неведнъж съм препоръчвала на мои ученици да си вадят левчета с такава работа, но ми призлява като си помисля колко боклук / плява / помия се излива в Мрежата. И проблемът не е, че по-бавно стигаме до смисленото съдържание; не е и в това, че са впрегнати огромни хардуерни ресурси, ами и в това, че човеци се хабят да произвеждат боклуци и израстват поколения, които свикват да ги потребяват и се множат тези, които не могат да си представят, че може да се потребява нещо друго. И всички сме в тоя бизнес, дори и ако не ни плащат – като бълваме ли бълваме Фейсбук статуси, туитове и гррр!
Filed under: art of living, блогване, виртуална култура
