„Skyfall“ започва добре. Не, това не звучи правилно. „Skyfall“ започва прекрасно, но по-важното е, че започва обещаващо. Бонд-извън-фокус влиза във фокус и остава там. По петите е на лоши хора, които са откраднали хард драйв със самоличностите на 99,9% от агентите на британските секретни служби и ТОЙ трябва да ги спре. И го прави със стил (е, поне се опитва). Още от началото Сам Мендес превключва на голяма скорост и задъхано разхожда зрителя с мотор по улиците и покривите на Капалъ Чарши в Истанбул, качва Бонд на багер (на влак), а Бонд от своя страна прави едно от най-готините прекачвания от една част на въпросния влак към друга. Bond is back, and he means business. А след това ни показват, че Бонд. Джеймс Бонд е човешко същество и загатват солидно развитие и на поддържащите герои… признавам си, след първите 20-30 минути бях започнал да се чудя дали наистина гледам филм направен в Холивуд.
Не-мога-да-снимам-екшън-сцени Марк Форстър е заместен от Сам Мендес, който учудващо се застоя предвид драмите, през които MGM мина (нямане на пари, ха!). „Skyfall“ се придържа към основите, които „Casino Royale“ положи, а именно да бъде реален, малко мрачен и като цяло доста сериозен. Като истински хип-хопър Бонд продължава да се придържа към максимата „коли + жени = внл“, но джаджите продължават да са вън от играта, а и не мисля, че на някой биха му липсвали. Мендес си позволява една по-голяма доза хумор, който не е британски нито пък черен, но пък за сметка на това е на равномерни дози и има вероятност да те остави по-скоро безразличен, отколкото да подразни с престорената си глуповатост.
Наскоро господинът Режисьорът побърза да уточни как е черпил вдъхновение от „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан, но цялото това изказване на мен ми звучеше като завоалирано извинение/признание. Да, като атмосфера двамата филма силно си приличат, но нямаше как да пропусна, че и сюжетно нещата са доста идентични, така че не ми беше ясно защо му беше на Мендес да се отчита за сценарийните решения. Факт е, че и Нолан си има своите източници на вдъхновение, а и сюжетните прилики и решения в „Skyfall“ си пасват (прилично) добре в цялата тематика на филма.
По-горното споменаване на източване на информация и разкриването на самоличността на MI6 агенти е само предпоставка. Ясно е, че на никой не му пука за второстепенни агенти, които никой никога няма да види/представи и господата сценаристи са напълно наясно с този факт. Поради това Бонд №23 умело се завърта по-малко около Бонд и повече около М (Джуди Денч) и нейното минало. Без да се впускам в подробности, това решение определено си заслужава адмирациите. Новият Бонд като протагонист сякаш бе малко поизчерпан (или на никой не му се е занимавало да го преоткрива) и развиването на второстепенните персонажи определено е нещо, от което франчайзът има/ше нужда. На най-голямо развитие се радва, разбира се, М, а Джуди Денч за пореден път е прекрасна в ролята на хладнокръвната управителка на разузнавателната агенция, която по един пълнокръвен начин успява да предаде трудностите, пред които героинята ѝ се изправя. Английска класа!
Джеймс Бонд, както вече споменах, не претърпява кой знае какви промени, но изглежда, че целият екип зад „Skyfall“ и най-вече Даниел Крейг са ок с това. Крейг бяга, стреля, удря, пак бяга, пие (по-често зад кадър), задява се с красиви (по-често зад кадър), а когато е нужно и показва малко емоционалност. С няколко думи, Крейг прави това, което очакваме от него и го прави добре.
От другата страна на закона имаме г-н Силва – кибер-терорист с тиха мания за величие и още по-тихи Едипови комплекси. Хавиер Бардем спира да бъде Бардем, когато се появи на екрана, а когато това се случи всичко останало спира да има значение. Испанецът за пореден път изиграва психично неуравновесен злодей по такъв начин, че ако не беше прекалената чудатост на персонажа му, зрителите с по слаби сърца биха сънували кошмари или поне да гледат изрусени високи мъже с едно на ум. Интродукцията на персонажа му е толкова силна, че ще бъде запомнена за дълго време, но за съжаление всичко от там насетне тръгва надолу и останах с усещането, че пълният потенциал, с който Силва разполагаше не е достигнат. Към края на лентата героят на Бардем започва да се разпада и всичко това би било хубаво ако беше направено по един интелигентен начин. Това обаче не се случва и Силва, който започна като брилянтен хакер с ясни цели и идеи как да ги постигне, бе сведен до просто изрусена мутра с пистолет в ръка. Същото се случва и с Q (Ben Whishaw) – първоначално представен като надут келеш, който обаче разполага с нужните познания, интелект и хаплив език, за да си го позволи е сведен до просто надут келеш.
Гореспоменатото персонажно препъване е на пръв поглед е малък проблем, който сякаш не е толкова натрапчив, но дълго след това не успях да се отърся от усещането, че именно такива дребни неща ми попречиха да се насладя на „Skyfall“ максимално. Времетраенето от 2 часа и половина също не помага при положение, че сюжетът е прилично семпъл и едно добро количество лента е можело да бъде орязано без да се нарушава цялостната идентичност на филма. Но като цяло „Skyfall“ си е подобрение спрямо боклука, който беше „Quantum of Solace“. Мендес в комбинация с оператора Roger Deakins (любимецът на братята Коен) създават множество прекрасни кадъра, които са наситени с цвят дори и в по-тъмните сцени, а и екшънът им е екшън, а не главоболие. Саундтракът, дело на Томас Нюмън, също си върши работата, но тъй като моите музикални познания лежат в една съвсем друга ниша, просто ще ви препратя към Силвър.
В крайна сметка „Skyfall“ слага окончателната точка на някои неща и дава началото на няколко други. Въпреки че техният старт бе малко друсащ, цялостното усещане е, че с времето всичко ще улегне и че зрителят няма да бъде разочарован в дългосрочен план. В краткосрочен – Бонд № 23 е добър филм, който е по-скоро един малък рестарт, отколкото продължение на предните две части и това е добре, защото всичко трябва да се променя с времето.