Телефонът й звънва една вечер. “Mom” блещука в дланта й на фона на пиянски джаз. Решава да вдигне и тръгва навън. Обича да разговаря с някой много близък в такива нощи. Някой много близък, който е някъде много далече. Върви по стълбите, изнизва се между пушачите, вече говори с майка си с чаша в ръка, усмихва се. Тогава вижда сянката на главата му, която се промъква между краката й, после раменете под колената й, обръща се: бялата му тениска, сакото, зъбите, блясъка, дъха му по бузата й. Иска да го задържи на няколко секунди от себе си, да провлачи усмивката му, майка й би казала, че това не отива на една дама. Дамата е някъде в телефона; ръката на дамата обаче е върху корема му, под тениската, върху устните му, гърба й потъва в клоните, храстите я поглъщат като всесилната Природа в “Антихрист”.
После в синята стая го слуша как диша, тъмно е, но това синьо грее, къщата спи достолепно. Става, опипва стените, стъпва на пръсти, отива в по-отдалечената баня. Там я изненадва блестяща вана, гальовно сиви цветове, зелени растения с математически изчислени форми – всичко е болезнено красиво, чисто и секси под изкуственото осветление в 3 през нощта. Нещо в нея крещи, че това вече й се е случвало… някога… много отдавна. После си спомня, че това е една от фантазиите, родени преди 10 години на онази самотна тераса.