Не знам как де представя днешния гост - хем да е без излишен патос, защото не й отива, хем да изразя цялото си въхищение, защото наистина е огромно. В тона на нейния материал - възхищавам се на естествените хора, които хем са здраво свързани със земята, хем не се страхуват да летят. Гери е именно от този тип. Обикновено възрастта няма значение, не и в случая - само 19! Някои хора не успяват да достигнат нейната мъдрост и на 4 пъти по толкова. Обикновено след постовете в блога й не ми се чете нищо друго - всичко ми се вижда толкова напудрено, помпозно, суетно и безсмислено, че дори нямам желание да го погледна. Възхищавам се и на хора с чувство за хумор и самоирония - най-достоверният показател, че се чувстваш добре в кожата си и си щастлив.
Изключително приятно ми е това гостуване, наистина.
Гери е на адрес: http://avocett.blogspot.com/
Автор на текста и снимките: Гергана Даскалова
Здравейте! /брей, след като 10 минути се чудих как да започна, много оригинално го измислих/.
Казвам се Гергана, на 19 години съм и уча екология и науки за околната среда в Единбург.
Често ще ме чуете да казвам на кого се възхищавам – на подредени хора, на умни хора, на щастливи хора, на хора, които могат да правят сирене/кисело мляко/вино/баници, списъкът ми е мнооого дълъг.
След месец и половина далеч от село, семейство, приятели и България, съвсем уверено мога да добавя и още един тип – космополитния.
Звучи ми толкова смело, приключенско и романтично – човек на целия свят. Домът, той го носи със себе си, всяко ново място е дом, всеки дом е различен. Без излишна привързаност към вещи, къща, земя. Тази жажда всичко да се види, всичко да се опита – вдъхва ми голям респект.
Някога си мислех, че и аз мога да бъда такава. Та нали уж всички обичат да пътуват? Само дето на мен любимата ми дестинация е от доматите до пипера и обратно.
Как стана тоя номер, кога се промених толкова, че да не мога да издържа 5 минути преди да ви заговоря за домати, и аз самата не знам. Ама са ми много готини доматите, само да вметна.
Някога си мислех, че и аз мога да бъда такава. Та нали уж всички обичат да пътуват? Само дето на мен любимата ми дестинация е от доматите до пипера и обратно.
Как стана тоя номер, кога се промених толкова, че да не мога да издържа 5 минути преди да ви заговоря за домати, и аз самата не знам. Ама са ми много готини доматите, само да вметна.
Пораснала съм на село. На два пъти. Чак сега се замислих, че наистина е на два пъти.
Първите няколко години от живота си съм прекала в едно малко село, от тези, дето никой не ги е чувал. Спомням си баба и лъжицата с попарата, кравата Магдалена и теленцата, сочните дини и прясно изцедения доматен сок. Обичах да се калям във вадите, да размествам тръбите за поливане /тъй де, няма само аз да съм кална, я!/ и да късам главите на попови прасета. Непотвърдени източници твърдят, че съм обичала и да целувам задниците на истинските прасета, ама аз отричам.
Някъде измежду „никой не ме разбира“ и „светът е толкова гаден“ ми скимна да диря кълвачи и да снимам птички. Дядо живееше сам на село и така се радваше на всяко мое посещение. Водеше ме на язовира, в гората, по ливадите. Много е модерно за всеки тинейджър да се оплаква, че не го разбират, ама да ви кажа честно, като съдя по това как родителите ми и приятелите ми ми се връзват на акъла, мен прекалено много ме разбират!
После тръгнах на училище, на ръст станах малко по-висока, но на личност и съзнание като, че ли по-малка. Не, че съм била лоша, просто съвсем „типична“ – родителите бяха лошите, аз вечната жертва, ай, никой няма време за мен, ай, голяма мъка. Сега осъзнавам, че и този период е изиграл своята немалка роля, ако ще и за едното сравнение, определено сега съм по-добрата версия. Или както казва мама, очовечих се : ) .
Мръзнехме по язовирите и чакахме да видим морски орел. Останахме си с чакането. Помагах тук-таме, посях черита, отгледах 13 репички. Пак започнах да пораствам. На акъл, на ръст си останах все тъй ниска. Нататък историята е кратка – дядо се разболя, аз започнах да се грижа за градината. Дядо си отиде, аз се оказах стопанка на 2/3 от къща и декар и половина градина.
Отиде моята космополитност на кино и не се върна. Неестествено привързана съм към село. Толкова много обичам къщата, земята, градината. Реално погледнато не е нещо особено, поредната картинка тип „а какво бях някога“. Тогава имаше щастливи кокошки, ревящо магаре, детски глъч и стаи с шарени килими. А аз какво искам ли? Всичкото това, ама и патици.
Честно казано съм „малко“ вманиачена на тази тема. Направо съм изненадана от себе си, че още не съм заговорила за компоти. Обикновено по това време някой ме пита какво правя в Единбург. Доказвам на себе си, че мога да бъда образована селянка. Доказвам на света, че ще се върна /тъй де, за да се върна, първо трябва да замина/.
Някой ден ще правя сирене, компоти, сладка, туршии, да не продължавам, че наистина ми е дълъг списъкът. И ще има за кого да ги правя. Преди това ще се скъсам от учене, ще стана най-несериозния учен /несериозен, несериозен, ама като показаха снимка на болно листо, от 400 човека само аз познах, че е маносан домат :) / . От знания глава не боли, пък и нека се насиля поне за малко да съм светска личност.
Обикновено не ме свърта на едно място. Чувствам се толкова щастлива, енергична, свободна, все едно още малко и ще хвръкна. Е, сега от време на време ме хваща носталгията, но не ми тежи. И ако досега не съм ви прозвучала достатъчно наивна, пригответе се, обикновено това е моментът, в който ми казват „и аз така си мислех, ама после животът ме очука/одялка/отряска/събуди/приземи/разочарова“. Мен пък много си ме радва животът. И вярвам, че някога ще имам достатъчно пари, за да откупя останалите 1/3 къща и ½ двор (толкова съм благодарна, че съседът няма интернет!), ще се грижа за семейството си, ще работя нещо хем научно, хем креативно (то май аз трябва да си го измисля), ще варя компоти, ще имаме по-малко мишки и повече кокошки. Не се притеснявам за себе си, мисля, че ще съм добре и, че ще стане на моето. Все някога ще стане.
В Единбург срещам интересни и различни хора. От крайната феминистка до момичето, което вярва, че всеки път, когато гаджето й изневерява, в него се вселява лош дух. Aко са щастливи, печелят голям плюс в моята тетрадка. Пък и коя съм аз да ги съдя, все пак половин година делях легло със семейство мишки - духовете и мъжемразките изказвания ряпа да ядат. Хм, удачен момент да вметна, че и ряпа имам, лилава, продълговата, ама само аз си я ям.
Ще ми се да полагахме повече усилия да сме щастливи. Светът би бил толкова по-хубав...
